— Например ония от Британските специални сили, дето убиха тангата от ИРА в Гибралтар. Сър Обри ги изпратил със заповед да убиват на място. Но за да бъде всичко готино на политическия фронт, скастри Специалните сили и разжалва стрелците.
Спомних си случая. Ако Ханс не грешеше — а вероятността да греши беше малка, — сър Обри си беше истинска усойница.
Ханси все още се правеше на красноречив.
— А той няма никаква нужда от скапаняци като мен. Командващият ни запозна веднъж — миналата година на новогодишното тържество — и си помислих, че ще ми заповяда да му лъсна обувките или да му избърша задника, или пък и двете наведнъж.
Засмях се.
— Добре ми звучи. Това ли е работата на старшините?
— Да ти го начукам. Ако не бяха старшините, ти още да си един непросветен задник тюлен.
Разбира се, прав беше. Обувката 43-ти номер на взводния старшина в Групата за подводна диверсия 21, легендарния Евърет Е. Барет, беше единствената причина да получа дипломата си за завършено средно образование. Той ме риташе по задника, докато не завърших. Ев Барет беше първият ми настойник в армията. Още го чувам как ръмжи и ми дава съвети в напрегнати моменти. Той и жена му Дел ме взеха под крилото си, когато бях обикновена попова лъжичка. Ев ме пердашеше. И ме претрепваше. И ме закаляваше, докато не направи от мен такъв водолаз жабок, какъвто беше той самият. А след като направи това, ме изпрати по широкия свят с един ритник в задника, с едно сърдечно „Да ти го начукам много“ и със съвета да правя на другите това, което правя за себе си.
Принципът беше прост.
— Каквото научиш — казваше Ев, — трябва да го предаваш на другите. Няма значение дали работиш с някого само за един ден, или служиш с него дълги години, трябва да ги третираш еднакво. Трябва да помагаш на другите да си свършат работата.
Това той наричаше Първи морски закон на Ев Барет. За мен просто е Закон на Ев Барет.
Този закон ме накара да се опитам да обърна живота на Ханс, когато служеше на кораба „Таусиг“. И наистина, старшините управляваха армията. Но нямах намерение точно сега да доставям удоволствие на Ханс.
— Слушай какво, ако аз не бях в тюлените, ти щеше още да си един проклет, третокласен, некадърен, тъп, шибан нацистки моряк с лайнян мозък.
— Предавам се — засмя се той. Записа си още нещо в тефтера. — Виж какво, Дик, защо не ме оставиш да се разбера със заместник-командващия? Ти просто си върши работата, а аз ще се занимавам с документацията.
— Слушам, старшина.
Това ми хареса. Старшините, които контролират документацията, могат да манипулират системата както си поискат. Адмиралите може да си заповядват каквото им хрумне в шибаните мозъци, но документите трябва да преминат през старшина като Ханс. А по времето, когато старшина Вебер разреши на негово сияйно височество Пинки Прескът III да види дори един лист хартия, в който става дума за мен, аз щях да съм отишъл на оглед в Портсмут, хората ми щяха да са по местата си, готови за действие, оборудването ми щеше да бъде в ред и вече да съм измислил някакъв план.
Ханс ме огледа критично от горе до долу.
— Носиш ли си униформа?
— Не. Имам само дрехите на гърба си.
Обясних му, че съм изпълнявал задача. Той беше достатъчно разумен да не ме пита къде съм бил.
— Добре. Ще ти изпратя нещо. Тук, в службата на командващия ВМС в Европа, носят сини униформи. А утре иди в девет часа в „Маркс енд Спенсър“ и си купи костюм, няколко ризи и една-две вратовръзки. — Огледа босите ми крака в сандали. — И един чифт свестни обувки и черни чорапи не биха ти навредили.
Погледна дългата ми до раменете коса и каза:
— А да не говорим колко неприемлива от военна гледна точка е косата ти.
— Ти да не си ми шибана майка или шибан иконом бе, старшина?
— Аз съм шибаният ти старшина, мистър Марчинко — отговори Ханс. — Тук е Лондон, Дик, а не Вирджиния Бийч. Тук много държат на стила.
Една от причините да не обичам Лондон особено много. Независимо от розовокосите пънкове в метрото и златокосите девойки по Оксфорд стрийт официален Лондон предпочита костюми и мозъци на тънки райета. Старите връзки (в буквален и преносен смисъл) от училището в Итън тук могат да се окажат по-важни от това колко те бива в работата ти. Формулата за успеха е една и съща, независимо дали си консервативен тори или ляв лейбърист: посещавай обществено училище като Итън или Хароу (във Великобритания елитните им частни училища се наричат „обществени“), а след това — колежа Балиол, Оксфорд и вземи ПФИ, което за тях означава диплом по политически науки, философия и икономика.