Командващият ми разказа всички тези неща малко преди да заведа групата си в Египет. Оплака ми се, че колегите му не проявяват разбиране към теорията му, но беше убеден, че е прав, а освен това старият му приятел адмирал сър Норман Елиът от Кралските военноморски сили мислеше като него.
Вярваше, че Махмуд Азис абу Ясин представлява малка, но важна част от тази нова форма на световен тероризъм и затова беше направил необходимото, за да ида да го доведа. Разбрахме се да разгледаме нещата подробно, като се върна. Сега командващият и сър Норман бяха мъртви, но сър Обри работеше по същите въпроси.
— Вярвам, че атентатът в Портсмут е част от тази работа — каза той.
Попитах го защо смята така.
— Ще ти отговоря по-късно. — Отпи от виното си. — Както ти казвах, знам за работата ти, защото командващият ми разказа конкретно, когато трябваше да опише какво можеш.
— По въпросите на антитероризма ние с командващия мислехме по един и същи начин.
Той кимна.
— Знам. А и ти се трудиш здравата. Похвално.
Вдигнах чашата си за поздрав.
— Благодаря.
Той също вдигна чашата си, сръбна и я постави на салфетката.
— А на въпроса ти за бомбата в Портсмут. През изминалата седмица бяха проведени шест уж несвързани терористични нападения. — Сръбна от виното си. — Знаеш ли за тях?
Отговорих на сър Обри, че не съм в течение. Той избърса някаква прашинка от гърдите си.
— А, да, разбира се. Кайро. Махмуд Азис абу Ясин. Жалко за него. Бих желал да прочета доклада от разпита му.
Сигурно се бях изчервил.
— Не знам за какво говорите.
— Няма значение — сви рамене той. — Мога да ти кажа, Дик, че много малко са нещата около антитероризма, за които не знам. — Замълча, за да ми позволи да вникна в думите му. — Не се притеснявай, нямам никакво намерение да предавам информацията на твоя адмирал Прескът.
Предполагам, че гримасата ми е била доста издайническа.
— От думите ви съдя, че имате доста широка мрежа, сър Обри.
Не отговори. Голямата му усмивка ми беше достатъчна.
— Говорехте за несвързаните терористични действия през изминалата седмица.
— А, да.
Изчака сервитьорът да постави две чинии на масата и да изсипе с безупречно майсторство някаква кафява смес на бучки от голямо порцеланово блюдо. Предположих, че е къри, въпреки че не изглеждаше и не миришеше като нито едно къри, което някога съм ял. Сервираха ни и два съда със сос, както и чинийки с накълцани кокосови орехи и фъстъци.
Вдигнах очи.
— Има ли лют сос?
Сервитьорът ме погледна шокиран.
— Кърито е по мадраска рецепта, сър. Доста люто е.
Опитах го. Нищо не струваше.
— Бихте ли донесли лют сос?
— Ако настоявате.
— Настоявам.
Сър Обри гледаше как изсипвам половин бутилка сос от червени чушки в чинията и го смесвам с така нареченото къри.
— Какво казвахте, сър Обри?
Той напъха една вилица с къри в устата си и започна да дъвче.
— Намирам това къри за доста люто. — Напълни чашата ми с вино, после и своята. — През изминалите шест дни имаше взрив на главната жп гара в Москва. Взривена беше и белгийската диамантена борса в Антверпен, както и сградата на италианската стокова борса в Милано. Имаше експлозия във френска електроцентрала, прекъснала една трета от електроснабдяването на страната, а няколко часа след това във Франкфурт един бомбен атентат наложи затварянето на градското метро за два дни. Още по-загадъчен е фактът, че никой не е поел отговорността за тези действия.
— Казахте шест — изредихте само пет.
— А, разбира се, нападението в Портсмут.
Отпих от виното си.
— Вярвате ли, че са свързани помежду си?
— Да, като примери на новия трансграничен тероризъм.
— Повечето хора биха отхвърлили идеята ви, сър Обри, особено ако не са представени никакви общи искания, нито съобщения от извършителите.
Погледна ме тъжно.
— Разбирам това. Всъщност опитвах се да убедя адмирал Прескът вчера, когато се срещнахме, но той не беше съгласен с мен. Напълно отрича транснационалността на атентатите. Неговата теория е концентрирана върху Ирак, а точно така смятат и следователите по атентатите. Разбира се, това е доста неразумно, но човек не може да го разубеди. Изглежда, доста силно му влияят.