Лицето му се освежи.
— Независимо от факта, че никой не е поел отговорността за инцидента в Портсмут, ние получихме добра оперативна разузнавателна информация късно днес, която ни насочва към някои фундаменталистки групи, и искаме да я използваме в своя полза. Имаше някои определено положителни събития. Разбирате, че не искам да ги обсъждам сега. Но ако дойдете в офиса ми утре в десет преди обед…
Какви джентълмени са тези британци — воюват с работно време. Е, не беше в стила ми да чакам.
— Извинете грубия ми език, но, мама му стара, сър Обри, нека идем там още сега. Защо трябва да чакаме?
— Защото…
— Защото? Да вървят на майната си извиненията. Моят командващ е мъртъв. Както и вашият адмирал на шибаната флота. А вие, изглежда, искате само да седите на тлъстия си задник и да си сърбате шибаната „Стара гемия“, докато онези задници, тангата, се смеят и на двама ни. — Станах. — Това не е в стила ми, сър Обри. Не съм от онези новоизлюпени командири с „п“ на квадрат.
— Какво?
— Посрани прости командирчета. Копелета с вонящи уста, които могат само да лижат подметките на шефовете си. Позволете ми да ви кажа, сър Обри, че постъпих в шибаната флота на седемнадесет години, за да изпълня военния си дълг. Установих, че пред мен има кариера, когато се присъединих към десантните групи. А когато станах подофицер и после тюлен, кариерата се превърна в моя натрапчива идея. — Доближих лицето си до неговото. — И не си върша работата, като седя на задника и питам „Може ли?“
Лицето му почервеня.
— И въпреки това…
— Виж какво, както казваш, това е твоята страна. Но убитият е моят командващ. Не искам шибано бездействие, искам да действам веднага.
Той ме изгледа с вбесяващо спокойствие.
— Повярвайте ми, полковник, ще получите достатъчно „шибано действие“, както го наричате. Но утре. В десет часа. В кабинета ми.
Обърна се към прозореца и се загледа в площад „Сейнт Джеймс“. В тъмното различих силуета на огромна лимузина „Бентли“, която премина отдясно на борд наляво на борд и спря пред клуба.
— О, виждам, че колата ми пристигна.
Стана, пусна салфетката на масата, избърса предната част на безупречния си костюм и тръгна към вратата на залата.
— Лека нощ, полковник — каза той, без да се обръща.
Глава 5
Закъснях. Най-напред Тони Меркалди се обади по секретния телефон в стаята на Ханс — предаде ми няколко мъдри слова за подводниците „Фока“ и каза, че през следващите двадесет и четири часа ще получа шест факса. После ми се обади Пинки и взе да бръщолеви за информация, като искаше да знае какво сме си говорили със сър Обри (но да го духа) и се оплака, че Ранди Реймън не можел да ме намери. Накрая спрях в хотела, обадих се до вила „Свирепия“ и събудих Харис Малката бира. Казах му да вземе десет от най-опитните стрелци на „Зелената група“, възможно най-бързо да се натоварят на самолета за Лондон от летище „Дълес“ и да пишат разходите на моята кредитна карта. Пинки щеше да скимти и м-м-мърмори — в края на краищата нали беше отказал искането ми за допълнителни хора. Но нямаше начин да тръгна на лов без пълен взвод, а аз наистина отивах на лов.
Наближаваше десет и половина, когато накрая ме вкараха в светите вътрешности на Министерството на отбраната до Уайтхол. Носех огромен добре опакован пакет със стабилизатора, който бях извадил от пристанището в Портсмут. Последва ме едър, подозрителен мъж от охраната.
— А, най-после. — Сър Обри се изправи зад огромното бюро, което го караше да изглежда малък, и махна с ръка на храбреца, който ме следваше.
— Вече смятахме да ви обявим за изчезнал по време на действие, полковник — каза той и протегна безжизнената си ръка.
Другите двама мъже в стаята станаха. Сър Обри ме представи на първия:
— Полковник Дик Марчинко. Това е майор Джефри Лайъндейл, граф на Лекемонт, командир на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили.
За мен инстинктът означава много. И инстинктивно никак не харесах този човек. Изглеждаше като свален от реклама в мъжко модно списание. Висок, слаб европейски боклук с изпъкнали скули. Носеше двуреден костюм, втален в кръста, на тънки райета, каквито обичат хора като Фред Астер и херцогът на Единбург.
Косата му беше дълга — както на манекените от онези реклами на парфюмите на Кевин Клайн. Една ярка шарена кърпичка се подаваше от джоба на сивото му оксфордско сако. Ризата му беше на зелени и пурпурни райета, с висока стегната бяла яка, от която изглеждаше като герой от куклен театър. Белите маншети на ризата му бяха закопчани с малки копчета с форма на златни монети. Вратовръзката му беше черна на огромни бели точки. Но в светлобежовите велурени обувки изглеждаше наистина отвратително. Погледна ме отвисоко, вирнал аристократичния си нос, подаде вяло ръка към мен и подсмръкна (само англичаните могат да подсмърчат, докато говорят):