В далечината се чуха приглушените от влажния въздух двигатели на хеликоптерите. Насочих очилата си за нощно виждане към покрива на склада. Двата хеликоптера изскочиха от мъглата. Перките им създаваха вихри от дъжд. Виждах силуетите на морските пехотинци, готови да скочат двадесет метра по мекото памучно въже с обратна оплетка.
Хеликоптерите спряха на място, без да се приближават. Стана болезнено ясно, че не могат да застанат над склала едновременно — нямаше достатъчно място. Затова почнаха да кръжат, докато пилотите обсъждаха проблема с Джеф. В този момент някой на покрива изстреля ракета земя-въздух и хеликоптерът, намиращ се по-близо до склада, експлодира в оранжев пламък. Няколко секунди по-късно стъклото на входа на склада избухна напред и наряза на лентички нападателната група от Специалните сили. Един миг след това целият склад, зареден с мощни експлозиви, се загуби в огромно оранжево кълбо и се срути.
Помня един случай — намирах се в една стая-мехур, позната като специално секретно разузнавателно съоръжение, когато се случи онази трагедия при операция „Пустиня-1“. По високоговорителите от секретните спътници чувах виковете на смели мъже, изгарящи в една от колосално най-осраните специални операции. Както много други в мехура, аз също имах сълзи в очите. Познавах хората, които бяха загинали. Заклех се, че ако имам възможност да командвам друга диверсионна бойна част, моите бойци няма да бъдат жертвани по такъв начин, както онези смели воини от „Делта“.
Сега, зашеметен от видяното, знаех какво трябва да направя. Завъртях се на пети и тръгнах към камиона КЗР на около петстотин метра оттук. Томи и Гадния ме последваха тичешком, защото аз тичах с мисълта за убийства и хаос.
Отворих вратата на фургона, без да чукам. Джеф Лайъндейл седеше на пулта със смаяно изражение на лицето си. Ранди Реймън седеше до него, хванал главата си с ръце.
Джеф ме погледна.
— Аз…
Вдигнах ръка като регулировчик.
— Не, Джеф, стари миризливецо, няма какво да говорим.
Хванах задника за косата на врата и го издърпах от стола. Понечи да ми възрази. Счупих му носа с ръба на дланта си. Започна да се съпротивлява. Ударих го няколко пъти о стоманената стена, за да поомекне, после отворих вратата и с ритник го пратих по стълбите върху мократа настилка.
Погледнах го отвисоко.
— Страхливец такъв, заслужаваш да умреш.
Ужасѐн, той се опита да се измъкне от мен. С периферното си зрение видях, че Ранди Реймън се насочва срещу мен. Без да го поглеждам, замахнах с ръка и го съборих.
— Не се меси, че мамицата ти.
Започнах да виждам само в червено. Исках кръв. Кръвта на шибания Джеф Лайъндейл. Скочих върху негово височество лорда и започнах да тряскам главата му о бетона като някаква шибана футболна топка.
Два от идеалните му зъби изпаднаха. Жалко. Започна да тече кръв от ушите и носа му. Неприятно. Ръгнах го с коляно в топките и той повърна върху мен. Нищо. Аз продължавах работата си, като крещях и псувах. Това копеле щеше да умре заради греховете си.
Гадния и Томи се опитваха да ме отделят от него. Не се давах, замахвах към тях, като продължавах да удрям Джеф по лицето.
— Оставете ме на мира, мамицата му!
Ако трябваше да убия тях, за да убия него, щях да го направя.
По това време Малката бира, Карлосито, Петела, сержант Снейк и останалите се нахвърлиха върху мен, удариха ме по главата и започнаха да ме теглят за краката надолу по улицата. Предполагам, че старият Джеф не чувстваше вече нищо. За последен път го видях, когато Стиви Уондър се наведе над него с нещо като спринцовка с морфин в ръка. След това Томи, изглежда, ме беше почерпил с кожената си палка или ми е приложил задушаваща хватка, защото всичко почерня.
Глава 7
Рангът си има своите добри страни. Затова не ме бяха хвърлили в карцера след моята непредвидена по сценарий поява по „Си-Ен-Ен“ (в изпълнение на необичайна вариация на балета Злоумишлено нападение с цел убийство), макар негово кралско височество вицеадмирал Пинки Прескът III от Военноморските сили на САЩ да искаше да се намирам вътре. В мазето на Главното командване на ВМС на САЩ в Европа има килия с размери два на два и петдесет и Пинки беше заповядал на охраната от Морската пехота да ме държи там, докато заедно с хората си не бъда изпратен обратно в Щатите, като аз да пътувам окован във вериги.
Но както казах, рангът — в този случай на нейно величество кралицата и негово величество мастър главен старшина Ханс Вебер — си имаше добрите страни. Бъкингамският дворец, пълен с членове на кралското семейство, които си имаха проблеми, беше разгневен от нелепото поведение на Джеф Лайъндейл и (в по-голяма степен) уплашен, че неблагоприятната разгласа около „събитието“, както го наричаха в жълтата преса, ще ги представи в още по-лоша светлина.