— Сестра!
Ерик погледна към нас и дойде бегом.
— Мики, стар развратнико! — Посочи ме с пръст: — Този с теб ли е?
Мик поклати глава утвърдително.
— Трябваше да се досетя. — Наля чаша бира „Янгс“ и я бутна пред Мик. — С Мик служехме заедно в парашутния полк.
Ерик показа ръцете си, целите покрити с белези.
— През онези дни специализирахме побоища по кръчмите. Опитвахме с униформите в местната кръчма и се запенвахме от пот, докато се справим с всички желаещи. — При тази мисъл се усмихна.
Мик също отметна глава назад и се засмя.
— Не съм се сещал за това от години — изрева той. — После отидохме в Северна Ирландия. — Посочи с пръст: — Той беше в моята тухла.
— Тухла? — Не бях чувал този израз.
— Тухла. Патрул бе, тъп чикияр — обясни Мик с напълно старшинско нецензурно търпение.
Двамата се спогледаха и се усмихнаха, споделяйки тайни спомени за смъртта — спомени, каквито аз и моят стар приятел тюлен от Виетнам Майк Рийгън имахме от лова на Виктор Чарли по време на едноседмичните патрули от двама души по камбоджанската граница.
Мик показа големите си зъби.
— О, Дики, щеше да ти хареса в Ълстър. — Вдигна чаша и я наклони към Ерик. — Да пием за старите дни, убийствено копеле!
Ерик си наля една бира, върна тоста и двамата пресушиха чашите си на екс.
— Привършихте ли с проклетите милувки? — Побутнах чашата си към Ерик. — От всички тези шибани сантименталности ожаднявам.
Ядохме истински стекове от черноглава овца порода „Ангъс“, дебели пет сантиметра, английски печени картофи и най-хубавата кисела сметана от Девъншир, която някога съм опитвал, изпихме две бутилки страхотно френско червено вино — изпратиха ни го Ерик и управителят на „Гвинея“. Мислех, че тук сервират само кръчмарска храна, но се оказа, че зад кръчмата е скрит първокласен ресторант с всички необходими неща и поне според мен трябва да беше най-добрият в Лондон.
Двамата с Мик си разменихме клюки за диверсионната война, оплакахме се от задниците, на които докладвахме, недоволствахме от недостатъците на командната верига, разказахме си истории за бойни действия и се заехме с размяната на информация и вино. Както с Тоширо Окинага, моя стар приятел в „Куника“, специалната разузнавателна полицейска част в Токио, който ми помогна да върна загубените ракети „Томахоук“ на Военноморските сили, и с Мик Оуен се познаваме отдавна.
И както То Шо, Мик оставаше с мен тогава, когато повечето ми „приятели“ ме напускаха на стада, защото Военноморските сили им оказваха натиск и те се поддаваха. Но не и Мик. Той ми писа в затвора. Обади ми се, след като ме освободиха. Дори беше говорил пред шефовете си в моя защита.
По тази причина нещата, за които не бих говорил с Мик, са съвсем малко, макар че не желаех да му обяснявам много тук, в ресторанта. Масите бяха толкова близо една до друга, пък и никога не знаеш кой седи на тях.
Затова приключихме с хубаво сирене и портвайн от добра реколта. После Мик си взе двоен коняк „Реми“, аз — четворен джин „Бомбай“, пожелахме лека нощ на домакините си, платихме сметката и излязохме в студения нощен въздух.
Вече не валеше и черното небе беше обсипано със звезди. Завихме надясно, повървяхме нагоре по Бъртън плейс към Бъркли скуеър, отново завихме надясно и тръгнахме срещу движението.
Майк опресни знанията ми с оперативна информация за убийството на командващия и сър Норман. За разлика от Специалната бойна ескадра под командването на Джеф Лайъндейл, Специалните части на Военновъздушните сили на Великобритания поддържат огромна мрежа неофициални източници на разузнавателна информация. За няколко часа след убийството системата е била задействана, въпреки че поделението не е било активирано за случая. След четиридесет и осем часа хората на Мик тихо бяха определили списък заподозрени — между тях бяха същите босненски мюсюлмани от групата „Синове на Горни Вакъф“, които Джеф Лайъндейл искаше да нападне. Но те не бяха единствените. Макар Специалните сили да допускаха възможността тази група да е извършила операцията, те смятаха, че е замесена някоя голяма терористична мрежа.
Бях съгласен с това твърдение. Операцията по убийството на командващия беше прекалено голяма, прекалено сложна, прекалено професионална, за да бъде проведена от половин дузина самостоятелни фундаменталисти. Трябваха им подкрепа, пари, оборудване и обучение. В края на краищата бяха свършили работа, равняваща се на операция на тюлени, която аз с гордост бих водил.