Тогава загрях. Къщата беше чиста, защото така е трябвало. Влязохме в нея без проблеми, защото Брукфийлд искаше това. Желанието му беше да огледам къщата му от горе до долу и да остана с празни ръце. Дори искаше да стане така, че и мистър Мърфи да не ни навести.
Разбира се. Дом „Брукфийлд“ беше чист като сняг, защото лордът знаеше, че ще му дойда на гости.
Съвсем в мой стил. Откъде познава стила ми? Познава го, любезни читателю, защото беше чел „Свирепия“ и „Свирепия 2: Червената клетка“. Знаеше, че обичам да влизам с взлом по разни места.
Затова ми беше оставил само каквото искаше да видя. Тефтерчето с адресите. Визитната картичка вероятно беше единствената истинска информация, която бях намерил, но и в нея се съмнявах, защото я намерих „случайно“, единствено нея.
Нямах намерение да нарушавам оперативната сигурност и да споделям това си проникновение.
Мик пресуши бирата си.
— Предполагам, че ще можете да намерите пътя си до „Холидей ин“?
— Питаш нас, специално обучените лица, така ли? — казах. — Не забравяй, скапан, негоден британски заднико, че ние сме елитни командоси диверсанти — можем да си намерим задника с всяка ръка в пълна тъмнина.
— Без подготовка — добави Стиви Уондър.
— И да дъвчем дъвка през това време — обади се Гадния.
— Моля да приемете извиненията ми, любезни господа — отговори Мик и се поклони ниско. Постави три банкноти от по пет лири на бара.
— Още по едно за моите възхитителни, макар и глупави деца — каза той на бармана. — И не им обръщай внимание, ако започнат да се държат тъпо след втората бира — американци са и нашата британска бира не им понася.
На следващата сутрин се разделихме и си определихме рандеву в 19,00 в гаража, където оставихме колите си. Карлос, Гризача, Томи и Уондър решиха, че понеже са свършили работата си, трябва да се разходят до Хампстед и да потърсят котенца — от онези, дето носят рокли. Гадния и аз отидохме до Финчли роуд и взехме метрото до Бонд стрийт на три-четири преки от Главното командване на ВМС на САЩ в Европа. Исках да се обадя на Ханси, Гадния търсеше емфие от Копенхаген, каквото можеше да купи в дипломатическия американски магазин на улица „Норт Одли“. Аз имах и друга задача: да отскоча до туристическата агенция на Бъртън стрийт, чиято картичка се намираше в джоба ми, за да поговоря с Дорийн Симс.
Оставих Гръндъл на спирката на метрото и тръгнах на юг по Саут стрийт покрай редица модни бутици и ресторанти, след това пресякох Ню бонд стрийт, като зяпах по витрините на антикварните магазини. Завих наляво по Бъртън стрийт и след петдесетина крачки стигнах до една уличка. Зад нея имаше клинообразна кръчма и малка къща от осемнадесети век. Вляво от вратата се намираха три звънеца и три месингови табелки. На най-горната с размери пет на десет сантиметра пишеше: „ТУРИСТИЧЕСКА АГЕНЦИЯ БЪРТЪН, ПЪРВИ ЕТАЖ, МОЛЯ ПОЗВЪНЕТЕ“.
Позвъних.
Един глас отговори:
— Да?
— Снърд. Капитан Хърман Снърд — представих се аз. Попитах дали може да се кача.
Разбира се, можех. Изкачих се по тесните стълби и почуках на вратата. Отвори ми грациозна, с изваяни форми като статуя жена в сако от туид, дълга до глезените рокля и боти.
— Да?
— Вие ли сте Дорийн Симс?
— Да.
Усмихнах се.
— Един приятел ми даде вашата визитна картичка. Казва, че сте чудесни туристически агенти.
— Нима? — Млъкна и ме огледа. Погледът й се спря на неугледните ми дрехи — оръфани дънки, стари маратонки и вярното ми пакистанско кожено яке за 65 долара. Усещах как се пита дали е безопасно да ме пусне вътре. Накрая каза:
— Моля, влезте.
Последвах я. Офисът беше просто, но елегантно обзаведен — от онези скромни, но пищни помещения, които обичат хората с огромни суми пари в доверителни фондове. Снимки с автографи на кинозвезди и рокмузиканти, както и на политици, висяха окачени по стените като някакви икони на поп изкуството. Забелязах и усмихнатия образ на Джеф Лайъндейл, както и на уелската херцогиня. Очевидно Дорийн Симс беше успяла да привлече най-знаменитата клиентела в Лондон.
Настани се зад ниското си бюро с подвижен плот и ме покани с жест да седна на кожения фотьойл срещу нея.
— Е, мистър Снърд? С какво мога да ви бъда полезна?
— Аз съм приятел на лорд Брукфийлд.
— Лорд Брукфийлд? — От погледа й разбрах, че не вярваше много на думите ми. Въпреки това плъзнах визитката към нея. — Той ми даде името ви миналата седмица. Каза ми, че сте супертуристическа агенция — че можете да ми уредите да замина навсякъде, по всяко време и веднага.