— Господи… — В гласа на Ханси долових истинска тревога. Звучеше, сякаш е изпаднал в абсолютна паника. — Не споменавай имена, синко, телефоните не са сигурни.
— Разбрано, главен старшина. Ситуацията е?
— Наистина осрана. Някой е казал нещо на адмирала и оня откачи. Иска задникът ти да бъде пръснат по най-болезнен начин. И извика за тази цел цялата проклета кавалерия.
По дяволите. Гадния Ники Гръндъл искаше да иде в дипломатическия магазин. Хванали ли са го? Понечих да питам Ханс, но той четеше мислите ми.
— Твоето момче беше арестувано в мига, в който влезе тук. Заключили са го в мазето. Пинки го използва като примамка, за да те хване.
— Можем ли да говорим?
— Не сега.
— Кога? Къде?
— Невъзможно е. Ще оставя бележка на мястото, където обикновено се срещаме.
Обикновено се срещаме? За какво, по дяволите, говореше той? Не се сещах. Преди да успея да кажа още нещо, той затвори телефона.
Мама му стара! Мамка му! Мамка ти, Дики! Стоях в кабинката и се потях като свиня. Нямах представа какво искаше да каже Ханси. Изведнъж звук на сирени ми подсказаха, че е време да тръгвам, и то веднага.
Спуснах се през фоайето, влетях през двойната врата в ресторанта, забих се в кухнята и излязох през сервизния вход на хотела точно когато дочух спирачки на кола до предния вход. Пресякох една улица, проправих си път през някаква алея и се промъкнах между автомобилите на серия еднопосочни улици, докато се добрах до Саут Одли стрийт. Бутнах входната врата на една черква, влязох и си поех дъх на спокойствие.
Какво ставаше, по дяволите? Нямах никаква представа. Знаех само, че трябваше да се досетя за какво ми говореше Ханси, мътните го взели, след което да тръгна за гаража на станция „Виктория“.
Три минути по-късно се промъкнах към Бъркли скуеър, задъхан, обезумял и с болезненото усещане, че най-малко един сив автомобил с терминатори ме настига и американската му сирена вие все по-силно.
Опитах предната врата на една административна сграда. Беше заключена. Опитах общинската сграда до нея. И тя беше заключена. Приближаваха се. Пресякох площада, без да обръщам внимание на знаците „Не газете тревата“, и дръпнах един спринт по Бъртън плейс към „Гвинея“, молейки се да не е затворена. Дръпнах вратата и задъхан, се вмъкнах с усилие.
— Затворено е. — Ерик миеше чаши за бира. Позна ме, махна с ръка да се доближа до бара и ми наля една бира „Янг“, без да пита искам ли.
— Изглеждаш ужасно — каза вместо поздрав. — Какво има?
Пресуших бирата.
— Да ти го начукам много — изстенах.
Тъкмо посегна да ми налее още една бира, когато чу звук от кола, която спира рязко пред входа на кръчмата, и моя възглас „О, мамка му!“
Откачих.
— Ерик…
Бог да благослови парашутистите. Не трябваше да му се обяснява нищо.
— Кухнята — изръмжа той, посочи с едната си ръка задната страна на кръчмата, докато с другата смъкна чашата ми от бара. — Врата наляво. Мърдай!
Понесох задник натам и клекнах зад хладилника с разтуптяно сърце. Докато слушах как пулсът бумти в главата ми, се досетих какво искаше да каже Ханси по телефона. Винаги се срещахме в „Козата“ — старата кръчма на Стафърд стрийт, където сервираха свински кренвирши.
Дочух как се отваря врата, а след това приглушени гласове. После настъпи тишина. След три минути Ерик ме измъкна. Чакаше ме нова чаша бира и я пресуших бързо.
Ерик стоеше със скръстени ръце.
— Е, кого си убил, по дяволите?
Нямах никаква представа за какво говори. Но знаех, че съвсем скоро ще разбера, мамицата му. Щом стигна до „Козата“.
Глава 10
СТРОГО СЕКРЕТНО
СЕРИЕН НОМЕР 0392/6N30864
19 ноември
От: Заместник-командващ военноморските операции
До: Командващ военноморската служба за разследвания на криминални престъпления
Относно: Полковник Ричард (без презиме) Марчинко, №156-03-083/1130: (арестуване на същия).
По силата на:
а) Кодекси на САЩ, том 11, 214.07
б) Кодекси на САЩ, том 42, 688.32 (а)
в) Разпоредби на военноморските служби за криминалните престъпления, 0240.661.
1. Лицето да бъде арестувано по обвинение в убийството на Азис абу Ясин, египетски гражданин.
2. Лицето да бъде считано въоръжено, опасно и безразсъдно.