Уондър бръкна в задния си джоб, за да извади верните си шперцове.
— По дяволите, Холмс, това ме притеснява. Не ми се иска да светя в тъмното.
— Няма да стоим вътре повече от няколко минути. Всичко ще бъде наред.
— Щях да се чувствам много по-добре, ако носехме защитно облекло и ботуши.
Е, аз също бих се чувствал по-добре. Но нямахме такива неща, а и нямах намерение да тръгна да ги търся.
— Слушай, ако си късметлия, след около месец ще ти израсне трета топка.
— Може би ще ми порасне и втори хуй.
— Разбира се. Точно в средата на шибаното ти чело. Помисли си, Уондър, ще можеш да придадеш напълно нов смисъл на израза „Да пъхнеш глава между краката й“.
— Да ти го начукам.
Не минаха и двадесет секунди, и отворихме вратата. Влязохме.
Сякаш се озовахме в топла тропическа страна. Мястото беше слабо осветено със зеленикави флуоресцентни лампи, окачени високо над басейна. Стените бяха голи с изключение на няколкото маркуча за прясна вода, поставени на петнадесет метра един от друг, за да може, ако върху работниците попаднат радиоактивни материали или вода от мястото за съхранение, да се измият, докато се погрижат по-добре за тях. От водата, загрята до над четиридесет градуса от контейнерите с изразходвани горивни пръти, се вдигаше пара. Имах чувството, че се намирам в оранжерия.
Аз тръгнах на една страна, Уондър — на друга. Изследвахме варелите и контейнерите на бетонната площадка. Всички носеха яркожълтия символ за радиация. Нищо не изглеждаше необикновено. Като се приближих към средата на склада, видях смъртоносните радиоактивни контейнери на дъното на басейна. От луминесценцията на водата всичко трептеше и изглеждаше някак си неземно, като от друг свят.
Направихме пълна обиколка. Нищо. Пуснах на земята непромокаемата торба, която носех на рамо, и почесах брадата си. Инстинктите ми са много добри. Рядко греша. Но тук, както и в къщата на лорд Брукфийлд, оставахме с празни ръце.
— Хайде да обиколим пак.
От лицето на Стиви разбрах, че не желае да остане повече, отколкото трябва. Но стисна зъби и отново тръгнахме.
Забелязах го на две трети от пътя си около басейна. Правоъгълен сандък, боядисан в цвят, близък до този на пода, и почти невидими. Човек наистина трябваше да се напрегне, за да го съзре. Контейнерът беше дълъг метър и петдесет, широк шестдесетина сантиметра и висок тридесет. Изглеждаше, сякаш е разделен на дванадесет отделения. Приличаше на голям картон за яйца с дръжки в четирите края.
Погледнах по-внимателно. Проклетото нещо имаше надпис на кирилица — или поне така изглеждаше от мястото, в което се намирах. Може да беше арабски или френски. Кой знае?
Посочих с ръка.
— Уондър.
Стиви дойде, за да погледне.
— По дяволите, това със сигурност не е тежка вода.
— Или горивни пръти. — Огледах се. — Хайде да намерим нещо, с което да го закачим — да го извадим, за да го огледаме.
— Добре.
Потърсихме. В далечния край на халето имаше няколко къси греди и едно счупено пале. И нищо повече.
— Ще проверя отвън.
Уондър се измъкна през вратата. След цяла вечност — всъщност две-три минути — вратата се отвори и той влезе с нещо като четириметрова водопроводна тръба един цол и коляно в единия край.
— Да опитаме с това.
Пъхнахме тръбата във водата. Протегнахме се и успяхме да закачим дръжката, която се намираше най-близо до нас.
— Страхотно. Добре.
Дръпнахме леко. Сандъкът не се помръдна. Опитахме по-силно. Нищо. Тогава наистина напънахме жили.
— Дърпай — изгрухтях.
Проклетият сандък се помръдна, но точно тогава шибаното коляно се откачи и ние паднахме по задник на цимента. Аз се друснах върху опашната си кост, която никак не одобри удара.
— Свършихме с план А — изтърси прахта по себе си Уондър. — Какво следва, Дик, хуй такъв?
Отговорът ми беше да сваля обувките, чорапите, панталона и ризата си.
— Време е за малко плуване.
— Ти да не си откачил бе?
Не му обърнах внимание, а извадих противогаза от торбата и закачих ножа на слипа си. Знам, знам. Водолазите не носят слипове. Но аз работех под прикритие.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е радиоактивна вода, по дяволите. Ще се заразиш. Хич и не помисляй да скачаш.