Разбрах, че съм виновен, сгрешил съм от небрежност. Но вместо да се извиня, почувствувах бавно надигащо се възмущение. Продължавах да гледам земята.
— Какво от това? Фирмата Маршъл няма да фалира.
— Не се говори така! — отвърна остро Джеми. — Казвам ти направо — време е да спреш да витаеш из облаците и да навлезеш в работата си.
Горещо ме поучаваше още няколко минути, после, изчерпал гнева си, измърмори преди да тръгне:
— Намини на вечеря у нас следващата събота.
— Благодаря — пребледнях, устните ми се сковаха. — Ако нямаш нищо против, по-добре да не идвам.
Той поседя още миг мълчалив и си отиде. Яд ме беше на Джеми, но преди всичко се ядосвах на самия себе си. Знаех, че той има право. Докато стоях там и се цупех, от съседния тезгях към мен се приближи Галт.
— Видях как доносниците му те насадиха пред него. Много обича такива работи.
Галт винаги беше готов да показва недоволство против всякаква власт и в това, че се приближи до мен, долових съчувствието на един некадърен работник към друг. Небръснат от два дни, той имаше съвсем небрежен вид.
Не можах да се сдържа:
— Млъкни!
Отдръпна се оскърбен.
— Не се надувай толкова. Другия път ще си помисля, преди да ти предложа доброто си отношение.
Залових се отново за работа. През следващите дни се опитах да се поправя. Но не вървеше. Хващах инструментите си така необмислено, та пробих палеца си с едно длето. Раната се инфектира, набра, направи страшен абсцес и баба я налагаше с лапа. Чувствувах как Джеми ме наблюдава с неудобство, гледа, сякаш иска да заговори.
— Ръката ти е ранена — каза той най-после. — И като че ли не зараства.
— Няма нищо — отвърнах студено. — Някаква драскотина.
Почти с радост посрещах болката, причинена от тази загнояла рана. Мислите ми бяха мрачни като зимното небе. Алисън замина за Ардфилън. Редовно отговаряше на честите ми и страстни послания, но никога много надълго. Когато пощенският раздавач ми донесеше писмо от нея, сърцето ми се задушаваше. Вземах писмото в стаята си, заключвах вратата и с разтреперани пръсти го отваряха. Почеркът й беше едър и закръглен, само по три-четири думи на ред. Нетърпеливият ми поглед скоро поглъщаше двойния лист. Упорито работела над две нови песни — Шубертовата „Серенада“ и „Посвещение“ на Шуман. Ходили с майка си и Луиза да карат кънки на частното езеро при Ардфилънското кметство. Веднъж доктор Томъс отишъл да ги види. Мистър Рийд им се обадил два пъти. Всички с нетърпение очаквали градския бал. Няма ли да се опитам да отида? Отново и отново го препрочитах. Това, за което копнеех, не беше там. Седнах бързо и започнах отговора — страстен, упрекващ, в него изливах душата си.
Седмица преди Коледа, по време на обедната почивка, без да бърза, при мен дойде Луис.
— Слушай, Шанън, следващата събота в Ардфилън ще има не лоши танци. Да отидем заедно.
Отхапах от хляба и сиренето, опитвайки се упорито да устоя.
— Но аз съм лош танцьор.
— Нищо. Можеш да си седиш, докато другите танцуват — той се усмихна. — Обикновено аз така правя.
— Мисля, че няма да мога да се измъкна.
Той добросърдечно упорствуваше в усилията си да ме придума.
— Това е цяло събитие. Бал, посветен на Света Бриджит. Множество хубави момичета и първокласен бюфет. Изпратиха ми два билета. Наистина, трябва да дойдеш.
Въпреки решението ми да не показвам чувствата си, обхвана ме непоносимо вълнение. Нямах фрак, не можех да танцувам, невъзможно ми беше да отида. Непринуденото му държание, приятелската настойчивост и преди всичко спокойното безразличие, с което се отнасяше към танците, както и към всички хубави неща в живота, ме вбеси.
— По дяволите… Не можеш ли да ме оставиш на мира?
Той изненадано ме изгледа, после сви рамене и ме остави. Веднага ме досрамя. Цял следобяд не вдигнах очи от машината си, на душата ми беше студено и болно.
В събота вечерта в пет часа взех работническия влак за Ардфилън. Два часа бродих по пустия булевард, където сега фучеше декемврийският вятър. С вдигната яка на палтото се прислоних зад естрадата за оркестъра на пустия път край плажа и от заобикалящия ме мрак се надигнаха и ме споходиха спомени за Гавин. Точно тук, на панаира се заклехме никога да не се разделяме. Преди толкова малко време… а ми се струваше цяла вечност. Сега Гавин беше мъртъв, а аз стоях и треперех на същото това място, където, изпълнени с надежда и смелост, ние дадохме обет да покорим света.
Към осем часа се отправих към градската зала. Смесих се с малката тълпа, събрала се да види как местните аристократи пристигат за тайните и зачаках на тротоара отвън. Заваля слаб дъжд. След малко файтоните и автомобилите започнаха да идват.