Лишен от илюзиите си, аз търсех сантиментална утеха в красотата. От библиотеката избирах книги за велики художници, изучавах цветните репродукции на техните шедьоври. Тогава попаднах на импресионистите. Новите им идеи за цвят и форма ме очароваха. Връщайки се от работа, аз се спирах и дълго гледах пурпурните сенки, хвърлени от сините кестени, или светлолимоновите ивици, проточили се по вечерното небе зад Бен. Глупав и болезнено впечатлителен страдащ страшно от „зелената“ си младост, аз придадох на тази планина невъобразим символизъм, за мен тя представляваше недостижимото в живота. Ако не можех да стигна върха, поне стоях в поза на презрително предизвикателство в подножието й.
Въпреки че не зачитах мълниите, а и каквото и да е друго на света, с идването на Коледа се почувствувах нещастен. Предната нощ бях ходил в Барлоун с подарък за момченцето на Кейт. Исках и аз да помогна да се напълни чорапът му с подаръци и дълбоко в душата си се надявах да ме поканят за коледния обяд. Но когато минах, там нямаше никого. Завързах пакета на дръжката на вратата и си отидох. Сред малкото получени картички имаше една от манастирските сестри. Усмихнах се — просто благовъзпитано, но чувството ми за превъзходство не ме направи по-щастлив. Наближи един часът, не можех да се изправя пред тъжния обед долу. Взех си шапката и излязох.
Бродех из града по сивите безлюдни улици. В Ливънфорд нямаше ресторант, където човек можеше истински да се наяде. Накрая отчаян влязох в бара на техниците. Тук изпих чаша бира, хапнах хляб и сирене. Това студено меню не направи перспективата да се върна в безрадостния дом по-приветлива. В стаята ми нямаше дори камина.
Обществената библиотека се отваряше между два и три часа — отстъпка пред факта, че денят не е всеобщ празник. В библиотеката беше топло. Там прекарах почти час и си взех друга книга. После се отправих към къщи.
Над града се беше спуснала студена мъгла и мракът приближаваше. Вървях по църковната улица и не видях високата фигура, задала се насреща ми, но още щом чух почукването на чадър по тротоара до мен, се сетих кой е и се сепнах, без да мога да прикрия това.
— А, ти ли си, Шанън? — тонът на каноника Рош беше дружелюбен. — Чудех се дали не си заспал зимен сън.
Мълчах и си казвах, че не трябва да се страхувам от този мъж, който в последна сметка е само едно човешко същество и в него ни най-малко не са заложени някакви тайнствени сили.
— Викат ме при болен в Драмбък Тол. В същата посока ли си?
— Да, отивам си у дома.
Замълчахме.
— Картичката ми до теб миналата седмица сигурно се е загубила. Пощата не се отнася с уважение към картичките. Имах един колега на гости, южноамерикански отец от Бразилия. Знаейки за интереса ти към естествената история, си помислих, че може би ще поискаш да се запознаеш с него.
— Загубих интереса си към естествената история.
— Я! — почти почувствувах как повдига вежди. — Значи и това е загинало? Кажи ми, драги мой приятелю, оцеляло ли е нещо от гибел?
Продължих да вървя с наведена глава.
— Какво носиш там? — и той измъкна книгата изпод мишницата ми. — Братя Карамазови. Не е лоша. Препоръчвам на вниманието ти Альоша. Млад човек, който не отстъпва от бога.