Последвах Анджело горе. В къщата цареше покруса и суматоха. В кухнята обърканата мисис Антонели изстискваше кърпи в топла вода. Клара лежеше по корем на дивана в гостната. Мистър Антонели стоеше в спалнята на чичо Вита с болка в големите си очи, а чичо Вита по риза, възбуден се трудеше около Николо.
Маймунката лежеше в леглото, не в коша си, а в голямото бяло легло на чичо Вита, точно в средата, подпряна с възглавници, облечена в най-хубавата си вълнена жилетка с мека неаполитанска шапка с вълнен пискюл. Малкото му измъчено лице, открояващо се на фона на огромното легло, изглеждаше по-измъчено от всякога. От време на време зъбите на Николо потракваха, трепереше силно и на свой ред разтревожено ни поглеждаше. Чичо Вита разтриваше гърдите му с някакво парливо масло. Работеше над болния и през цялото време говореше ту на себе си, ту на маймунката, но най-вече с укоряващ глас на мистър Антонели. Погледнах Анджело. И той като мен беше сломен от внушителността на тази сцена и даже престана да плаче. Преведе ми шепнешком:
— Чичо Вита казва, че това е присъда над нас за гдето сме забравили бога… божие наказание за татко, че мисли твърде много за бизнеса, мама за обществото, а Клара за мъжете. Казва, че Николо и той са положили основите на нашето състояние, че двамата са работили за няколко пени, когато нямахме дори хляб. Казва, че ако Николо умре… — на това място той плачеше — никога, никога вече няма да имаме късмет.
Мисис Антонели влезе забързана с леген кърпи, изпускащи пара и покорно застана до леглото. Клара изплува на вратата като призрак и със зачервени очи започна да наблюдава как чичо Вита налага кърпите.
Но очевидно те малко помагаха на Николо. Изведнъж Вита, благочестивият, скромният Вита, вдигна ръце и изпусна поток от думи. Анджело изсъска в ухото ми.
— Казва, че Николо се нуждае от лекар, най-добрия лекар в града. Клара, проклетата, грешната Клара, трябва веднага да го доведе.
Клара започна да протестира.
— Тя казва, че никой лекар няма да дойде заради една маймунка. Ще опита да доведе ветеринарния.
По дивия израз върху лицето на чичо Вита веднага разбрах: ветеринарният няма да свърши работа.
— Да — кимна ми Анджело, — само хуманен лекар трябва да бъде. И трябва да му заплатим каквото поиска, всичкото злато, което имаме. Да бъде най-добрият лекар в града.
Клара си сложи шапката и разплакана, но смирена излезе с голяма пачка пари, които мистър Антонели й даде. Седяхме по столовете около Николо, наблюдавахме маймунката и чакахме лекаря, всички освен Вита, който с молитвеник в ръце и с мърдащи устни стоеше коленичил до леглото.
След половин час Клара се върна сама. Вита скочи и след като я разпита, а тя пак се разплака, нададе страшен рев, грабна шапката си и изскочи навън.
— Клара е ходила при четирима лекари, но никой не искал да дойде. Сега чичо Вита отиде сам.
Почти час чакахме в стаята на болния, после външната врата се отвори и всички се надигнахме. Идваше чичо Вита и чули, че някой го придружава, ние въздъхнахме облекчено.
Лекарят влезе. Беше доктор Галбрайт — възрастен съсухрен човек с малка козя брадичка. В града го признаваха за опитен лекар, но не го обичаха много заради грубото му държание. До какви хитрини е прибягнал глухият и неграмотен Вита, за да принуди този раздразнителен медик да дойде, остана в тайна и най-чудното беше, че той не идваше заради парите.
За миг лекарят ни погледна, сякаш щеше да заповяда на всички да излезем от стаята. Но изостави тази идея и насочи вниманието си към маймунката. Измери температурата и пулса на Николо, опипа го навсякъде, прегледа гърлото му, после с един къс дървен стетоскоп дълго прослушва гърдите му. Маймунката се държеше отлично, гледаше доктора с широко отворените си подплашени очи и дори без лъжица даде да й отворят устата.
Подръпвайки козята си брадичка, доктор Галбрайт гледаше пациента си със странен интерес и одобрение, напълно забравил, че стаята е пълна с хора и те, впечатлени от усърдието му, не пропускаха нито едно негово движение.
Анджело ми прошепна:
— Чичо Вита мисли, че той е чудесен лекар.
После, опомнил се, докторът написа две рецепти и иронично изкриви устните си докато отбелязваше: „Мистър Ник Антонели“. Прибра нещата си в малката чанта и каза:
— Лекарството ще давате на всеки четири часа. Дръжте болния на топло в леглото, вечер и сутрин правете лапа от ленено семе, да поема само течности. Хубав екземпляр на североамериканската макаки. За нещастие, като порода са със слаби гърди. Този има двойна пневмония. Лека нощ!