След десет минути двамата с Клара се отправихме в дъжда към Замъка на скалата. Клара, гордата, прокълнатата Клара беше почти примряла пред предстоящото изпитание и унижение. Но трябваше да се подчини на чичо Вита. Беше много мокро за Анджело да я придружи и изпратиха мен да я съпровождам и да служа като „наблюдател“ на тази хубава, разкаяла се грешница. Ако се появи някой екскурзиант или група екскурзианти, трябваше веднага да я предупредя, за да стане бързо, да се облегне на укреплението и да заеме позата на интелигентен човек, проявяващ интерес към околността.
Но замъкът беше безлюден, дъждът бе прогонил всички и не се виждаше ни един случаен наблюдател. Решихме и аз да мина през изпитанието. Един до друг редяхме нашата „Хвала тебе, Мария“, нахалните чайки връхлитаха отгоре ни, а ние се изкачвахме като раци под дъждовното небе. Клара, въпреки нещастието, тактично е взела със себе си мека възглавничка и малко чадърче. Но аз, не толкова предвидлив и предпазлив, скоро се намокрих до кости, голите ми крака се издраха, но ние се изкачвахме все по-нагоре страстно, мъчително под връхлитащите чайки, дъждовните облаци, разтревожените сенки на Брюс и Уолис и всемогъщия бог.
Най-после край! Стигнахме върха. Едва стоях на краката си… нито пък виждах нещо. В последната минута Клара, съвсем случайно и жестоко навря чадъра си в окото ми. Но все пак успяхме, изкачихме триста шестдесет и петте стъпала. Върнахме се в магазина със съзнанието за достойно изпълнен дълг.
По мъченическия вид на Клара чувствувах, че тя очаква някакво явно признание за усилията си. Но съвсем не и искряща радост, похвали, каквито се изсипаха върху й на прага. Вратата се люшна отворена и цялото семейство се хвърли отгоре й. Как й благодаряха! Как се радваха! Докато сме отсъствували, кризата преминала. По-късно щях да наблюдавам и да се чудя над изумителните преобразования, които придружават разнасянето на пневмоничната инфекция. Внезапни и магически… Нищо чудно защо със светнали очи чичо Вита високо викаше, че добрият бог се е намесил в полза на малкия Николо. В единадесет и двадесет — по изчисленията това време съвпадаше с края на нашето изпитание, а впоследствие аз реших, че по-скоро то се доближаваше до момента, когато ръчката на клариния чадър се навря в окото ми, Николо изведнъж престанал да се задъхва. Лека, добра пот избила по него, усмихнал се без сили на покровителя си, после започнал да диша спокойно и дълбоко заспал.
Маймунката се възстановяваше бързо. В паметта ми изплува лицето на чичо Вита, цялото усмихнато, и той добавя:
— Току-що Николо изяде първия си банан!
Вита вече се върна в обикновеното си положение да се подчинява, равновесието в къщата бързо се възстановяваше. Клара си уши няколко рокли в ярки цветове. Добрите сестри получиха хубаво дарение, а каноникът Рош — пожертвование към фонда за новия страничен олтар. На доктора посред нощ подариха три каси най-хубави консервирани праскови — домашната му прислужница признала пред мисис Антонели, че докторът има необикновена слабост към този плод; и отсъдили: той би отказал някой по-традиционен подарък.
Само към мен, към незабележимия, но достоен за награда Робърт Шанън се проявяваше неразбираема студенина, най-малкото поне нула, пълно отсъствие на внимание. Нима с привити голи колене не помогнах поне наполовина да стане това чудо? Нима не претърсвах Драмбъкската гора за меки зелени гъсеници, които капризният болен страстно обичаше? И нито дума, нито капка благодарност! Вместо това — странни погледи, разговори между Клара, мисис Антонели и клариния приятел и когато с Анджело се качвахме в магазина горе, те веднага прекъснаха. Мистралът духаше по-силен от преди. Рано трябваше да узная една от най-горчивите истини в живота.
След няколко дни, когато двамата с Анджело изведохме почти напълно възстановилия се Николо на разходка из двора, някой ме блъсна и аз се завъртях към стената.