— Ей, ти, махай се от маймунката! — Тадиъс, приятелят на Клара ме гледаше с навъсен и отмъстителен поглед. — Не искаме нито теб, нито който и да е от вашите тук! Хайде, махай се!
Вцепенен от ужас дори не можах да му отговоря. Но въпреки това кръвта ми бавно закипя. Отказах да напусна. Почаках да останем насаме с Анджело в слънчевия двор.
— Анджело — казах аз спокойно, но настойчиво, — има нещо. С какво съм се провинил? Кажи ми, Анджело!
Не можеше да ме погледне. После изведнъж вдигна глава. Розовото му лице беше прежълтяло, придобило цвета на пачи крак. В сантименталните му очи имаше злоба.
— Вече не те обичаме! — извика той с писклив глас. — Мама казва да не играя с теб. Тя казва, че дядо ти е пияница, налива се с вино, няма никакви пари, нито една лира, лъже за големите къщи, в тях никога не е влизал, в същност практически той е най-големият лъжец на света…
Загледах го втрещен. Това ли е детето, до което стоях при първото си причастие, чудесното дете, което ценях, на което угаждах, заради което дори в предаността си пожертвувах приятелството на Гавин, скъпият, добрият, верният Гавин?
— Да — изпищя той. — Тад разкри всичко. Дядо ти е измамник, бедняк, скитник. Знаят го в цял Ливънфорд. Ходи по жени и това на неговата възраст! Но най-лошото — пуска ръка на нашата мила Клара, за да възбужда у Тадиъс лоши, низки чувства…
Повече не можех да търпя. Смътно разбирах, че между мене и Анджело всичко е свършено. Обърнах се. Но преди това с всичка сила го ударих с юмрук по ангелското носле. Може би този смъртен грях щеше да причини болка на такъв ангел. Споменът за воя, който той нададе, докато тичаше при майка си, радостно живееше в съзнанието ми в продължение на много горчиви седмици. И досега го чувам.
Петнадесета глава
Дойде седмицата за изпитите на Мърдок и ето, този верен изследовател на каталози от семена стои в коридора с най-хубавите си обувки и празничния си костюм, мама го четка, отпуска се на колене на пода, за да изчисти петното отзад на маншета на панталона му, четката равномерно се движи в зачервената й от работа ръка, на умореното й напрегнато лице е изписана гордост. Мама ни обслужва докато душа не й остане, готви, кърпи, търка, лъска, чисти, всяко пени използвува, сякаш са три, става първа, ляга последна и за всичко това явно никаква отплата няма. Със свръхчовешки сили издържа на татковите постоянно нарастващи икономии, но намира време да покаже сърдечната си доброта и към стареца горе, и към проклетото момче, хвърлено на ръцете й… Но, това е седмицата на Мърдок, няма време за венцеславене. Сега, с настъпването на съдбоносните дни, той показва някаква приятна увереност. Сериозният разговор с татко предната вечер никак не му подействува и излизайки от там, ми каза:
— Повече нищо не мога да направя!
Сигурно тази непрекъсната работа е наблъскала доста знания под покрития му с пърхот скалп. В джоба си има пари за обяд, два чифта очила, в случай че едните се счупят, писалка, гума, комплект триъгълници, накратко казано, всичко. Замислен той тръгна да хване в девет и двадесет влака за Уинтън, където се провеждаха изпитите за държавната служба. Стоим двамата с мама на вратата, махаме му и от сърце му желаем успех.
Всяка вечер Мърдок се връщаше с местния влак в четири часа и баща му, който тези дни си идваше от работа рано, вече го чакаше неспокоен.
— Как изкара?
— Чудесно, татко, наистина чудесно!
Дните напредваха, увереността на Мърдок растеше. Всички ние упорито очаквахме думите му, а той флегматично поглъщайки големи количества чай, ни подхвърляше спокойно някакви кратки коментари за деня.
— Наистина се изненадах… Темата тази сутрин беше отвратително лесна. Изписах цял топ хартия… Трябваше да поискам втора тетрадка. Някои не изпълниха дори и половината от първата…
— Браво!… Браво! — неохотно, но със светнали очи баща му изрече тази рядка похвала.
Мама, без да трепне, се наведе и даде на Мърдок голяма като на татко порция задушена главичка. Аз знаех, а и всички ние знаехме, че успехът му е сигурен. Това ме радваше, но ме и натъжаваше. Не можех да не се съпоставям с него и си мислех колко жалко щях да се представя аз при подобни обстоятелства. А имах и други причини за потиснатото си настроение. Разривът с Антонели, плод на фалшиво приятелство и неблагодарност, още ме гнетеше. Не посмях да спомена за това пред дядо. Но най-лошото е, че не съм виждал Гавин от две седмици. Само веднъж се срещнахме на Хай стрийт и се разминахме бледи като платна, вперили поглед напред. Жадувах за това момче, което предадох, жадувах за него с цялата си душа.