Само един слаб лъч осветяваше хоризонта. Следващата сряда се откриваше Ардфилънския панаир и аз трябваше да придружа Кейт и Джеми на „спектаклите“. В миналото дядо бил редовен посетител на тези представления и той с жарки фрази ми описа удоволствията там. Когато замислен отбелязах, че сигурно добре ще се забавлявам, той възторжено ми отговори:
— Ще се забавляваме, моето момче. Ще се забавляваме.
Джеми обеща да ни вземе в два часа с колата с надлъжни седалки. Пристигна навреме, но с друг превоз. Ние с Кейт го чакахме до прозореца на гостната и ахнахме изумени, когато един жълт автомобил изфуча.
— Щом брат ти Адъм може да кара такава кола, защо аз да не мога! — с ново карирано кепе и по-весел от обикновено, Джеми веднага обясни. Сем Лайтбоди, механик от Аргайлскня завод, му бил приятел. Сем наел колата и щял да ни закара в Ардфилън.
Здрависахме се със Сем — той остана на шофьорското място със слънчеви очила на очите, здраво стиснал двата вертикални лоста, сякаш подхранваше работата на машината с пулсирането на собствената си кръв. По негово предложение Кейт изтича в къщи за воал, с който да върже шапката си. После, преди да заемем местата си, ние обикаляхме възхитени около колата, когато изчеткан, натъкмен, с най-хубавия си бастун в ръка, през портата бавно се подаде дядо.
— Забележително… забележително! — каза той, загледан в колата, после строго се обърна към Джеми: — Как си представяте, че ще ви оставя да заведете внучката ми в Ардфилън… до толкова късно… и само някакво дете да я придружава?
— О, дядо! — каза Кейт раздразнена. — Ти не си поканен.
Но Джеми избухна в силен смях. Той познаваше дядо. Няколко пъти съм ги виждал как излизат заедно от „Драмбъкския герб“ и бършат устни с опакото на ръцете си.
— Нека дойде. Колкото повече сме, толкова по-весело. Скачайте!
След няколко предварителни потръпвания колата се разтресе и плавно се понесе по Драмбък роуд. Кейт и Джеми седяха на високата предна седалка до шофьора, перата по яката й от боа грациозно трептяха на вятъра. Ние с дядо се разполагахме в голямата задна част на автомобила. Едва тръгнахме и една ръка, ръката на Джеми се протегна назад с голяма пура. Дядо прие, запали, нагласи единия си крак на седалката и се облегна царски.
— Очарователно, Робърт! — говореше той с благовъзпитания си глас. — Надявам се, че ще ни повозят из града. И хората ще могат да ни видят.
В същност, ние се спуснахме под железопътния мост и се отправихме към Хай стрийт. Изведнъж див вик ме накара да се надигна. Видях Мърдок, застанал на гаровия изход. Махаше ни с ръце да спрем. Профучахме край него, той свали бомбето си и като продължаваше още да ни маха с ръка, започна тежко да върви след нас.
— Спри, Сем, спри! — извиках аз. — Това е нашият Мърдок.
Колата спря с ужасен тласък, застана на едно място и всички ние заподскачахме като грахови зърна върху барабан. Сем също подскачаше и с измъчен израз на лицето се обърна — очевидно той смяташе, че такива извънредни спирания и тръгвания не влизаха в нормалното управление на автомобила. Но ето го Мърдок, пуфтящ, задъхан, с дебелите си празнични дрехи. Качи се и като се тръшна на седалката отзад, обясни:
— Идвам с вас.
Мълчание. Нямаха ли край тези самопоканили се гости? Дядо особено беше засегнат от това натрапничество, но натискайки лоста, Сем разреши трудното положение и ние изхвръкнахме напред, след като ни разтресе няколко пъти. Скоро вече бързо се носехме из града.
— Как изкара, Мърдок? — изкрещях аз, надвиквайки вятъра, който приятно свистеше край ушите ни.
— Чудесно! — каза Мърдок. — Просто чудесно. — Все още задъхан, той се сви на седалката с полуотворена уста, вдигна яката на сакото си над ушите, които днес стърчаха повече от всякога. Изглеждаше блед. Помислих си, че е от силното тичане. Вееше си с шапката някак си без нужда. Отвори по-широко устата си, сякаш да каже нещо, после пак я затвори.
Сега разговорът стана невъзможен. Излязохме извън града и се спуснахме по брега на река Ли. Пред нас, простряно чак до морето, лежеше широкото устие, залято от подобни на пайети отражения на силното слънце. Покрай брега, през равните зелени пасбища и пясъчни дюни се извиваше бяла лента — пътят, по който трябваше да минем. На запад над синята мъгла се виждаше един по-наситено син силует — вечно изправен там като на стража — планината Бен. Такава красота, такава спокойна и светла благодат! Защо не можех да гледам всичко това без в сърцето ми да се прокрадват тъга и болка? Нещастно дете, у което красотата винаги ще ражда тази далечна тягостна мъка. Въздъхнах и се предадох на тъжния сладък възторг от нашия летеж.