Колата работеше отлично. По надолнище достигахме до двадесет мили в час. Когато се носехме през селата, хората изтичваха на вратите и гледаха след нас. Мъжете, заети с работа на полето, се изправяха и махаха с мотики към тази новост на техниката. Само животните от околността сякаш ни посрещаха с негодувание. Сем употреби цялото си умение да заобиколи една упорита крава, разлаяни кучета яростно ни експортираха, изпод колелата изхвърчаха възмутено кокошки — веднъж имаше и пера, но облаците бял прахоляк зад нас милостиво оставиха убийството под съмнение. Можем да отбележим само едно-единствено унижение — смелото сърце на колата ни се запъна на един склон. Успоредно с нас вървяха някакви селски грубияни, тръгнали за представленията. Невеж смях:
— У-у-у, слизайте и бутайте!
В Артфилън налетяхме в четири часа, твърде рано за удоволствията на представленията, защото в същност те започваха вечер. Кейт прекоси улицата, за да купи на мама нещо от специалния шапкарски магазин в този хубав морски курорт, Сем изключи мотора, а ние се загледахме в галактиката подредени върху зелената площ до пътя край брега сергии, палатки и въртележки с плажа и плискащите се вълни отзад.
Изведнъж, свит на седалката, бледен и нещастен, Мърдок силно се раздвижи, та чак разтърси колата. Помислих си, че пак тръгваме. Но не, експлозията идваше от душата на Мърдок.
— Ще се самоубия!
Той изрече заплахата така високо, почти изкрещя, та веднага привлече вниманието на всички ни върху себе си. Удряше седалките с юмруци, пулеше очи и продължаваше:
— Казвам ви, ще се самоубия! Не искам никаква служба в пощенската централа. Грешката е само таткова. Ще се убия и той ще е виновен. Убиец!
— В името на бога, човече! — сепна се дядо. — Какво ти е?
Мърдок загледа и него, и всички нас с онзи тъп поглед в късогледите си очи. Изведнъж не издържа и се разрева.
— Скъсаха ме. Комисията ме прати да си вървя. Просто ми казаха да не се връщам повече. Да не се връщам. Трябва да е грешка. Представих се чудесно, чудесно!
Скъсан. Мърдок скъсан! Мълчахме вцепенени. От силните му ридания сега всички се тресяхме. Имаше опасност навън да се събере тълпа.
— Слушай! — хвана го дядо за яката на палтото. — Съвземи се.
— Има нужда от нещо подкрепително — този трезв съвет дойде от Сем.
— Ей богу, прав си. Трябва му нещо да го направи мъж.
Дядо и Джеми изкараха безпомощния Мърдок от колата, а Сем отвори двукрилата врата към крайморската винарска изба точно отсреща. Преди да изчезнат в прохладното помещение, Джеми извика през рамо:
— Поразтъпчи се наоколо, момче. Няма да се бавим!
Постоях известно време така и си мислех: „Бедният Мърдок“. После печален прекосих пътя. Панаирният площад започна да се изпълва, тъй като тук се стичаха хората от съседните райони. Познах някои ливънфордци. Изведнъж погледът ми улови една фигура — малка, загоряла, решителна. Беше Гавин!
Стоеше сам край малка група и с присъщото за него презрение наблюдаваше усилията на един амбулантен търговец да продаде часовници от чисто злато на някакъв изпълнен с благоговение фермер. После се обърна и погледите ни се срещнаха над главите на тази безлична тълпа. Силно се изчерви, сетне пребледня и въпреки че отмести поглед, не помръдна от мястото си. След малко направи няколко стъпки към мен и застанал настрана от другите, започна съсредоточено и неподвижно да изучава афиша, рекламиращ парните люлки на Уилмът.
И аз почувствувах притегателната сила на афиша. Въпреки примитивния му печат и въпреки че в него нямаше нищо, което да не знаех наизуст, скоро аз също го гледах, застанал до Гавин, съвсем блед, а бузата ми започна да трепка — една ужасна моя особеност. Тя винаги се проявяваше, когато съм неспокоен и напрегнат. Невъзможно ми е да кажа кой проговори пръв. И двамата дишахме тежко, погледите ни останаха приковани върху този разкъсан афиш с неясните очертания на една лодка-люлка, застанала на носа си.
— Вината е моя!
— Не, моя е!
— Моя е!
— Не, Роби, наистина е моя! Ревнувах, че имаш друг приятел. Не искам да имаш нито един приятел на тоя свят освен мен.
— Ти си единственият ми приятел, Гавин. И винаги ще бъдеш! Кълна ти се. Кълна се още, че аз съм виновен, само аз, глупакът.
— Не, аз.
— Не, аз.
Последната дума той остави на мен, велика жертва — знае, че аз съм по-слабият от двамата. Афишът загуби притегателната си сила. Осмелихме се да погледнем един към друг. В очите му прочетох, че и той е бил нещастен като мен. Този така неудържимо желан миг на подновяване на нашата дружба разруши бариерата на сдържаността ни и пробуди у нас една изява на чувствата ни, по-силна дори от крепкото ни ръкостискане. Хванах го здраво, здраво под ръка и така, блажено усмихнати и мълчаливи, отминахме, сляхме се с тълпата и се загубихме в нея.