Сега, както бе потиснат, имаше причини да се вярва, че влечението му излиза наяве, подтикнато от горчивото чувство за бабиното предателство.
— Някаква си особа — заяви изведнъж той — не ми дава да дишам още щом стъпи в къщи. Но аз й дължа нещо за всичко, което ми е направила. „Води Мърдок към гибел!“ — тук дядо спира, за да посочи раздразнено с влажната дръжка на лулата си. — Ей го, пристига „Кралят на островите“… на обиколка из Шотландия… Превъзходен кораб.
Гледахме как претъпканият параход за разходки се движеше по реката, витлата отблъскваха водата, проблясваха, развяваха се знамена, от двата наклонени червени комина се проточваха струи дим, към нас от борда се носеше нежна, приятна музика на „немски оркестър“ и дълго още продължаваше тъжно да звучи, докато вълните се надигаха и връхлитаха към брега. Нещастни лентяи, отхвърлени без нито едно пени, ни се искаше и ние да сме на борда.
— …В началото — с горчивина поднови разказа си дядо, — …когато дойдох да живея в Луамънд вю, след смъртта на жена си, се правеше, че е приятелски настроена към мен. Кърпеше чорапите ми, слагаше чехлите ми край огъня. После ме помоли да престана с пушенето — не й харесвала миризмата. Аз отказах и оттук започна. Оттогава действува срещу мен. Разбира се, тя печели. Независима е. Обядва долу, взема „Ливънфорд хералд“ преди мен. В събота вечер за нея има топла вода, сутрин първа влиза в банята. Казвам ти, момчето ми, от това може съвсем да се вкиснеш.
Минаха и други кораби: няколко натоварени шлепа, старо крайбрежно корабче, речен ферибот на котвена верига, който правеше курсове между пристанището и пясъчния бряг, първокласният, с бели комини, параход от Инверъри „Куин Александра“. После дойде един океански параход, невероятно голям, „параходът-месарница“, построен от братята Маршъл за търговия с Аржентина. Той мина бавно, тайнствено зад шумния влекач, на мостика, както ми каза дядо, стоеше лоцманът. Проследих парахода с насълзени очи, докато той се превърна в тъмна точка върху далечната повърхност на разширяващото се устие, зад което сега слънцето залязваше в пурпурна мъгла.
Дядо размишляваше мрачно. Никъде няма като корабите на Маршъл, а Клайд е най-благородната река в света, Робърт Бърнс — най-великият поет… един шотландец може да набие трима англичани… даже ако едната му ръка е вързана зад гърба… а да се справи с една жена за всеки мъж е трудно. Дълго мълчание. Изведнъж дядо се изправи и с непоколебима решителност се плесна силно с ръка по бедрото.
— Ей богу, ще го направя!
Обърнах се стреснат към дядо. Умът ми все още беше изпълнен с благородни размисли, с бавната и величествена картина на отпътуването и предполагах, че неговите мисли също бяха с подобна нагласа. Той вече не се чувствуваше унил и потиснат. Мрачна решителност озаряваше цялото му лице, излъчваше се дори от носа му. Стана.
— Хайде, момче! — повтори той няколко пъти съвсем тихо, сякаш с някакво страхопочитание към собственото си откритие. — Ей богу, какъв маскарад ще бъде.
Докато той бързо ме мъкнеше обратно през града и спря само да свери часовника си с църковната кула, аз ще си позволя още едно обяснение. Думата „маскарад“ на местно наречие, което по съвсем обясними причини използувам умерено, по своята същност изразява особен акт на отмъщение, отмъщение, отличаващо се с дяволска хитрост. Само не мислете, че то е нещо дребно, някаква обикновена шега. Наистина „маскарадът“ носи удовлетворение на изпълнителя и обърква жертвата, но дотук слабото сходство свършва. „Маскарадът“ е потресаващ, традиционен, справедлив изблик на омразата. Ако в Корсика при подобни обстоятелства се хващат за оръжието и стават партизани, в Ливънфорд сядат на безлюдния плаж, замислят се и после пускат в изпълнение „маскарада“.
— Къде отиваш, дядо?
— Първо да навестя тези чудесни Антонели — и за да намали уплахата ми, добави с тон, неподлежащ на описание. — От задния вход!
Изплашен, аз останах на ъгъла, а той обиколи за Антонели откъм задния двор. Нямаше го само няколко минути и въпреки това облекчено се отпуснах, щом отново се появи, явно невредим и дори мрачно усмихнат. Тръгнахме в сгъстяващия се мрак и дядо пое по безлюдния общински път.