Сянката на нощта вече се спускаше, когато Адъм и дядо се показаха на пътя. Без шапка, със стара полицейска куртка вместо загубеното сако, разкопчан и разгърден, дядо вървеше горд, но смирен. Очите му горяха — една пукнатина в бронята му, която издаваше вътрешното му безпокойство. Стоях наведен на прозореца в гостната, възбуден и самотен, и само един поглед беше достатъчен да ме прати бързо горе, в убежището на стареца.
Там се заслушах напрегнат, чух шума на входната врата, след това ужасна какофония — гръмогласните обвинения на Адъм, мамините сълзи и жалби, татковите горчиви оплаквания и нито дума, нито звук от дядо.
Накрая той се качи бавно горе и влезе в стаята си. Видът му беше плачевен — брадата му имаше нужда от подстригване, от него лъхаше странна и неприятна миризма.
Хвърли ми бърз поглед, започна да обикаля стаята, неуспешно се опитваше да тананика и се правеше, че от нищо не го е грижа. После вдигна съсипаната и все още прогизнала от водата шапка, която рано тази сутрин мама почтително беше сложила на леглото му. Погледна я замислен за миг и простодушно се обърна към мен.
— Трябва да се оправи. Винаги е била голяма шапка.
Втора част
Първа глава
Пак цъфтяха кестените, залязващото слънце изпращаше слаби цветни оттенъци в небето зад Бен, когато в един априлски следобед на 1910 година, възбуден и горд, аз бързах от Академичното училище към къщи. Най-малко поне трябва да допусна, че това бях аз, макар понякога и на мен самия да ми се струваше, че е някой непознат, недодялан непознат. Оная сутрин, на излизане от Бакстър след ранната си „обиколка“, изведнъж зърнах един призрак в огледалото на млекарницата — бледо, дългуресто, петнадесетгодишно момче, неимоверно израснало, прегърбено, с тънки китки и трудно подвижни крака, с непознат профил, замислено и меланхолично, с мъжки нос и момчешко лице — и даже трепнах от изненада и болезнено недоверие.
Но сега аз мислех само за своите чудесни способности, съзнанието ми беше погълнато от разговора с мистър Рийд от преди пет минути, в навечерието на кратката, великденска ваканция. „Джейсън“ Рийд ме остави след часовете и ме повика, с пръст до бюрото. Класният ми ръководител беше млад, тридесет и две годишен мъж, яката му фигура пращеше от сдържана енергия, на горната си устна имаше белег и диагонална бяла резка с малки бели точици — следи от шевове, симетрично разположени от двете страни. Този белег, предполагам в резултат от операция на заешка устна, сякаш дърпаше носа му надолу, сплескваше го, като че беше без кост, разширяваше ноздрите му, дори сините му очи изглеждаха по-изпъкнали, почти изхвръкнали под хубавата му мека руса коса. Имаше приятен тен на лицето, влажна кожа, тъй като лесно се потеше, ходеше гладко избръснат, считайки под достойнството си да скрива с мустаци тази леко обезформена горна устна, сякаш с това поощряваше, а в същото време презираше жестокото просташко любопитство. Във всеки случай говорът му го издаваше и онази неправилна артикулация на звуците, която може да се възпроизведе при поставяне на езика на небцето в устата и всички твърди „с“-та се омекотяваха до „ф“-та, в същност даде и прозвището на мистър Рийд, родило се в деня, когато започнахме да учим за аргонафтите в третата ода на Пиндар и той прочувствено говореше за „Джейфън“.
— Шанън — той барабанеше с пръсти, а аз го гледах с благоговеене, — за теб не бих казал, че си „празна глава“ — обикновеното му обръщение към учениците от класа. — Искам да ти предложа нещо…
Стигнах Луамънд вю и още се чувствах замаян от думите, толкова важни за мен.
Исках да съм сам, да запазя тайната си, но горе, при отворения прозорец с наредена пред него дама, ме чакаше дядо.
— Защо се забави? — попита той нетърпеливо.
— Няма нищо — станал съм прекомерно потаен. Освен това за мен вече дядо не беше химерната фигура от онова време, а съобщението ми беше твърде ценно, за да го „прахосам“ пред него.
В същност през това време дядо се промени много по-малко от мен. Още се движеше енергично, въпреки че забелязвах как метално-червеният цвят на брадата му избледнява, а по жилетката му от небрежност се появиха няколко петна. Не беше достигнал още онзи етап от живота си, за който по-късно, когато неговата ексцентричност стане мое проклятие, ще трябва да говоря с болка. Неотдавна близкият му приятел Питър Дики, застигнат от участта на никому ненужните старци, се пресели в приюта за стари хора в Гленууд. Това отрезви дядо. Той винаги се е плашел от наближаването на старостта и самото споменаване на думата „смърт“ чувствуваше като лично оскърбление. Но все още изглеждаш съвсем бодър. И понеже баба замина за поредното си посещение в Килмарнок, той се наслаждаваше на ежегодната си блажена почивка. Описваният период е в същност дядовото циганско лято. Но точно сега той беше в лошо настроение, струваше му се, че аз се опитвам да „изклинча“ от любимата му игра.