— Какво ти е? Стоиш като на тръни.
Предадох се и седнах срещу него. Той се наведе намръщен и съсредоточен над дъската и с ужасна предпазливост заобмисля хода си, подготвяше ми капан, който лесно можех да предвидя, премести с невинен вид фигурата си и подчерта тая своя явна хитрост като изтърси недопушения тютюн, заразглежда тръбата на лулата си и започна да тананика.
Естествено мисълта ми не беше в играта. Тя летеше при онова чудесно предложение на Джейсън, вдъхнало ми нова надежда за бъдещето. Подобно на повечето момчета пред прага на завършването, аз много се притеснявах за бъдещето. Бях амбициозен, знаех какъв искам „да стана“, но обстоятелствата на моя живот, макар и да засилваха този стремеж, не ми даваха много надежди.
В Академичното училище свикнах да съм пръв в класа, минах през ръцете на разни учители, които безпристрастно ми предсказваха успехи. Имаше един мистър Ъруин, висок, слаб, превзет, страдаше страшно от главоболие при простуда. Той ми вдъхваше вяра, че съчиненията по английски ми се отдават, хвалеше ги, четеше в клас с гъгнещия си глас моите бомбастични, образни есета на такива теми като „Битка в морето“, „Един пролетен ден“. После дойде мистър Колдуел, известен сред момчетата като „Карфицата“ заради късата дървена протеза, придържаща изсъхналия му крак. Кротък, възрастен човек с благородни жестове и малка побеляла остра брадичка, винаги облечен като свещеник в сиво, той живееше със света на класиците и ме заведе настрана, за да ми каже, че ако съм прилежен, мога да стана латинист. И други също така доброжелателно ме объркваха с противоречивите си съвети.
Но щом попаднах в ръцете на Джейсън, почувствах топлината на личната заинтересованост. Той пръв обърна внимание, че аз не на шега се интересувам от естествена история. Как добре помня началото, онзи летен ден през отворения прозорец в класната стая влетяха две пеперуди, обикновени сини пеперуди и всички спряхме работа, за да ги наблюдаваме.
— Защо са две? — безцелно попита Джейсън Рийд колкото себе си, толкова и класа.
Тишина. После се чу скромният ми глас:
— Защото са съпружеска двойка.
Ироничният поглед в изхвръкналите очи на Джейсън ме намери.
— Празна глава, да не би да допускаш, че пеперудите имат любовен живот!
— Да, сър. Пеперудата може да открие другаря си от цяла миля разстояние само по особената миризма. Тя се отделя от подкожните жлези. Прилича на миризмата на върбинка.
— Работата става дебела — говореше бавно Джейсън, все още не съвсем сигурен в познанията ми. — А как усещат тази приятна миризма, моля?
— Имат специални топчици в края на пипалата — усмихнах се, увлечен от любимата тема. — Но това е нищо, сър. Червеният адмирал в същност изпитва вкусови усещания с крачетата си.
Силен подигравателен рев в класа. Но Джейсън го успокои:
— Тихо, глупаци! Тая празна глава знае туй-онуй, а такова нещо за другите не може да се каже. Продължавай, Шанън. А двете ни сини приятелки тук не се ли виждат една друга, без за това да е необходима миризмата на върбинка?
— Вижте какво, сър — тук аз се изчервих, — окото на пеперудата е доста любопитно устроено. Състои се от три хиляди отделни елемента, всеки със своя роговица, лещи и ретина. И макар добре да различават цветовете, те са съвсем късогледи, виждат само на около четири стъпки разстояние.
Спрях да говоря, а и Рийд не ме подтикна повече, но в края на часа, когато вкупом излязохме от стаята, той ми се усмихна леко, проницателно, за пръв път изобщо ми се усмихваше и измърмори под носа си:
— И колкото и да е странно… не е самодоволен.
От тогава, поощрявайки ме по биология, той започна да ми дава задачи по физика извън програмата и след няколко месеца ме пусна в лабораторията за серия оригинални изследвания върху пропускливостта на кололоидите. Нищо чудно, че му бях предан и с кучешката преданост на едно самотно момче, аз слушах в клас с отворена уста всяка негова дума и даже в разговорите с Гавин замислено се мръщех и копирах неговото фъфлене и леко заекване.
Преди една година бащата на Гавин премести сина си от Академичното училище в Ларчфилдския колеж. Беше голям удар за мен. Разположен в съседния град Ардфилън, Ларчфилдския колеж представляваше недостъпен скъп пансион, толкова взискателен в подбора си, че ставаше почти непостижим за обикновените момчета. Директорът му е завършил в Бейлиъл и е бил капитан на известния клуб на крикетистите в Лордз. Макар и да се радваше на бърза популярност сред новото обкръжение, Гавин ми остана верен приятел. През летните следобеди аз вземах велосипеда на мистър Рийд и изминавах цели петнадесет мили, за да го погледам как ще отбележи сто точки за училището си, а той, при завършването на мача, ще се отдели от ласкаещите го зрители и свободно ще дойде на другия край на чудесното игрище, където аз, незначителният чужденец тук, лежах прикрит, ще се хвърли на тревата до мен и така, както си е в спортна фланелка и бели спортни панталони, ще дъвче тревичка и ще отбележи през стиснатите си устни: