Когато минавах покрай църквата „Светите Ангели“, достатъчно бе само да си повдигна шапката и си докарвах присмех и презрение, но в ония дни на разпри, особено на дванадесети юли, смятах, че ми е провървяло, ако не се заплетях в тези сбивания.
Но не мислете, че пропилявах дните си само в защита на вярата си и в блажено бягане след пеперуди и светии. Татко следеше повечето от свободното ми време след училище да бъде заето. Откак станах на възраст годен за работа, той ме главеше за разни полезни дейности. Сега мое задължение беше да ставам в шест часа сутринта, да въртя педалите на велосипеда с три колела по безлюдните улици и с фургона на Бакстър да разнасям пресните кифлички из още неразбудилия се град. Малките ми надници получаваше той, като отбелязваше, че парите ще улеснят издръжката ми, а после сериозен и блед продължаваше да говори на мама как трябва да намали разноските, макар те да бяха ограничени до край. Наистина напоследък татко пое в свои ръце месечните сметки и вбесяваше търговците с настояванията си за отстъпки или пък с опитите си да смъкне малко цената, когато сам правеше покупки за домакинството. Щом ставаше дума за нещо „полезно“ той винаги бързаше да го купи, ако е изгодно. Но по-често в последната минута някакъв инстинкт го задържаше и той се връщаше с празни ръце, но, както сам тържествено обявяваше, „все още с пари в джоба“…
Но в този миг едно победоносно възкликване на противника върна моите блуждаещи мисли на земята. Докато аз си мечтаех, дядо изчистил и последните ми две фигури от дъската.
— Знаех, че ще те бия! — ликуваше той. — А те смятат за най-умното момче в града!
Станах бързо, за да не забележи, а следователно и да не изтълкува погрешно радостния поглед в очите ми.
Втора глава
Още неспокоен и възбуден, аз изтичах долу. Бях свободен до осем часа вечерта, когато имах специален неотложен ангажимент. Мислех да се поуспокоя, като отида на дневното филмово представление, осъществявано още с първите кинематографични апарати, но в джоба си нямах нито един фартинг, по-точно в джоба на Мърдок, защото бях толкова пораснал, че можех да нося старите му отдавна захвърлени, но запазени в нафталин из чекмеджетата на тавана костюми.
Отидох в килера. Там мама навлажняваше дрехите до бойлера и ги слагаше на дъската за гладене. Косата и очите й бяха още по-клюмнали, лицето й по-посърнало и набръчкано от умора, но пак нежно и търпеливо. Стоях и почти притаил дъх я гледах многозначително.
— Почакай, мамо — казах нежно, — да, само почакай.
Тя ми се усмихна странно, начумерено.
— За какво да чакам? — попита тя след като провери горещата ютия до бузата си.
— М-да — заекнах аз, но казах подчертано. — Някой ден ще мога да направя нещо за теб, нещо голямо.
— А сега ще направиш ли нещо за мен? Да занесеш тая бележка у Кейт.
— Разбира се, мамо.
Често носех бележки на Кейт от мама (така тя спестяваше разноските за пощенски марки) в другия край на града, близо до бариерата, или на Мърдок, солидно устроил се в разсадника на мистър Далримпъл. Там той се проявяваше изключително добре и явно беше доволен, че се е отделил от Луамънд вю. Тези писма бяха част от мама, сърдечни съобщения, съдържаха новини, поръчения, съвети, дори молби, изпращаше ги с търпеливо упорство и с неуморими усилия да запази целостта на семейството.
Почаках докато ютията й изстине. После тя влезе в кухнята и се върна със запечатан плик.
— Вземи тогава. Иска ми се да й изпратя и малко палачинки по теб. Но… — тя отмести капака на глинения съд и тревожно надникна в него. — Да, май нямам брашно. Е, поздрави ги от мен.
Излязох, тръгнах по Драмбък роуд, прекосих общинския парк, свих на ляво, заобиколих големия черен масив на котелния завод, частично притихнал поради приближаващия празник, но дълбоко вътре той още гореше, още живееше и плашеше.
Кейт живееше в една от онези нови малки къщички, построени по зеления хълм до старата бариера в западния край на града. И когато тръгнах нагоре по хълма, изведнъж зърнах Кейт. Тя вървеше по една равна странична уличка и буташе детска количка пред себе си — хубава количка в морскосиньо и Кейт обичаше да я бута. Сигурен съм, че всяка седмица тя изминаваше цели мили с нея през града, по магазините, из Ноксхил парк, спираше, за да се наведе гордо и оправи небесносиньото одеялце с избродираната в ъгъла с бяло буква „Н“.