— Наистина, много лошо. За татко то става просто болест.
Кейт се опита да се освободи от някаква очевидно много неприятна мисъл. Джеми ме гледаше някак странно. Неловко мълчание.
В този момент бебето се събуди и Кейт, явно зарадвана от прекъсването на разговора, го взе на коленете си и му даде шишето с мляко. В знак на внимание от тяхна страна ми разрешиха да взема за малко този безценен товар в ръцете си.
— Хареса те — насърчително каза Кейт. — Почакай, и ти ще си имаш едно такова.
Усмихнах се неуверено. Страшен парадокс: обичах, но как можех да й разкрия — от някои неща, за които не се говори, станали с мен през нощта, бях убеден, че съм обречен никога да нямам деца?
Върнаха бебето в креватчето му и аз казах, че е време да си вървя.
Кейт ме изпрати до вратата. Когато останахме сами, тя отново внимателно ме огледа:
— Мама не ти ли каза какво пише?
— Не, Кейт — усмихнах й се аз. — В същност сега вниманието ми е погълнато до голяма степен от някои мои новини.
— Хубави или лоши? — попита тя, навела глава встрани.
— Хубави, Кейт… много хубави, мисля… Разбираш ли, Кейт… — спрях да отворя, силно се изчервих, загледан в тайнствената нощ, изпълнена с мъгливи светлини, заслушан в далечната свирка на влака и пронизващия като ехо зад нея звук на корабна сирена откъм реката.
— Добре, Роби — Кейт поклати глава и се усмихна почти против волята си. — Задръж твоите новини за себе си, а аз моите.
Стиснах ръката й и без да мога да се сдържа, с всички сили хукнах надолу по пътя. Колкото и да обичах Кейт, не можех първо на нея да кажа. От невидимата река отново долетя слабият звук на потеглящия параход и той ме накара да потреперя от странно удоволствие.
Трета глава
Бързах, при всяка стъпка сърцето ми се надигаше в гърдите и така стигнах Драмбък роуд. Тогава внезапно, с ускорен пулс влязох в Синклер Драйв, една тясна уличка, засенчена от младите липи, а нападалите от тях цветове разстилаха жълт килим по тротоара. Въпреки че по тези познати места, които в детството ми не извикваха никакви дълбоки вълнения у мен, че нищо ново не се виждаше, въпреки че лъкатушещите стари къщи носеха в себе си същата спокойна атмосфера на отминали по-добри дни, сега… о, сега тайнственото и прелестно название на улицата бе гравирано в сърцето ми. Беше почти осем часа, когато недостойните ми крака отново стъпиха върху нападалите меки липови цветове по тази любима уличка и щом видях светлината зад спуснатите щори на гостната в крайната къща, кръвта в жилите ми закипя. Приближих се и чух песента на Алисън.
По това време тя се упражняваше, започна вече сериозно да разгръща таланта си, за който говореше целият град. За тази вечер беше свършила с гамите и упражненията — в тях нямаше мелодия, но тези чисти, точни ноти пленяваха с хармонията си като нежната песен на птичка. Сега майка й акомпанираше на пианото, а тя пееше „Тъга по Флодън“ — една от онези прости шотландски песни, които ми се струваха ненадминати.
Кристален звън проехтя в нощта, толкова чист, толкова нежен, та чак притаих дъх. Затворих очи и видях певицата, не момиченцето, с което често съм играл, а една висока, стройна девойка. Тя вече не размахваше ръце, а вървеше спокойно, сдържано, сякаш с чувството за ново, пробуждащо се в нея достойнство. Видях я такава, каквато ми се стори в онзи удивителен ден преди шест месеца, когато заедно с другите момичета излезе от съблекалнята и тръгна по училищния коридор. Носеше къс тренировъчен костюм в морскосиньо, над бялата й блуза се кръстосваха презрамки, на дългите си здрави крака имаше черни чорапи и черни гимнастически обувки. Колко често съм минавал покрай нея само с едно бързо и небрежно кимване. Но сега стоях учтиво до стената, за да направя път на приближаващата група, а Алисън още продължаваше да говори с приятелките си и изведнъж вдигна ръка към спускащата се на кичури около тънкия й врат кестенява коса и с това несъзнателно движение ми откри формата на младите си гърди. В същото време, като минаваше бързо покрай мен, сгорещена от неотдавнашните упражнения, тъмнокафявите й очи ми се усмихнаха приятелски и нежно. Господи, какво направи с мен само за един миг това божествено същество, което досега в същност бях пренебрегвал? Топли вълни на опиянение се разляха по тялото ми. Объркан, но очарован, аз стоях облегнат на стената в безлюдния коридор още дълго след като тя си бе отишла. О, Алисън, Алисън, със спокойни кафяви очи и чиста, бяла, изящна шия! И сега, застанал скрит в нощта и в дълбоките сенки на липите, аз съм обхванат от същия възторг. Слушах, докато и последната нота не отлетя трепетно с криле към небето.