Мълчах. Отдавна знаех, че Гавин боготвори баща си и бях чул да се мълви, че не всичко в работите на кмета върви добре. Но вестта, че двамата трябва да се борим за наградата, която желаех с цялото си сърце, дойде като неочакван удар. Преди да успея да заговоря, той продължи:
— Ще се състезаваш с най-умните момчета в графството и какво значение има, ако те са с едно в повече. Освен това, става дума за честта на града. Знаеш ли, че от дванадесет години все момче от Ливънфорд е получавало стипендията! — той решително и силно пое въздух. — Един от нас трябва да я спечели!
— И този един можеш да бъдеш само ти, Гавин! — казах аз с пресилен глас; прекрасно знаех, че той е отличен ученик.
Сега не се заехме с онова обичайно за нас от по-рано страстно отричане на собственото си превъзходство.
Гавин отвърна мрачно:
— Признавам, че искам да спечеля заради баща си. Но мисля, ти имаш по-голям шанс… трудно ми е да го кажа, защото съм горд… сигурно заради шотландската ми кръв… и имам такъв чудесен баща. — Замълча. — Ако спечелиш, ще учиш ли за лекар… или… — той сниши глас, сякаш някой можеше да ни подслушва. — Още ли искаш да станеш свещеник?
Не успял още да се съвзема от изненадата след предишното съобщение, с достойнство посрещнах въпроса. Гавин беше единственият човек на света, пред когото можех да разкрия душата си.
— Не мисля, че от мен ще излезе достатъчно добър свещеник — казах аз. — А трябва да призная, че с цялото си сърце желая да стана медик-биолог, нали знаеш, доктор, занимаващ се с научна работа. Разбира се, когато си мисля за отец Дамиен и за Cure d’Ars, особено по време на благословия, ми се ще да се откажа от всичко, даже от любовта си към някое добро и красиво момиче — заля ме вълна на себеотрицание. — Да, тогава просто копнея да се махна и да се опитам да стана истински велик светец, да ям плесенясали картофи, да се отнасям към парите като към боклук — особено това ще бъде чудесно — да водя суров живот и да изпадам в транс пред олтара. Иска ми се да те накарам и ти да разбереш какво нещо е, Гавин, когато се изповядваш при причастие.
— Представям си — измърмори Гавин смутено, — разбира се… би било ужасно за теб, ако не е това, което ти си мислиш. — И добави: — Искам да кажа, ако в последна сметка се окаже само хляб.
— Да! — съгласих се аз. — Би било ужасно. Но, молейки се, ти не мислиш за това. Молитвата е наистина чудесна, Гавин. Не можеш да си представиш до какви неща се добираш чрез нея. А мога да ти дам стотици, е, добре, дузина други примери. Нали познаваш мисис Рок, съдържателката на млекарницата. И така, татко щеше да я съди, че му продава непълноценно мляко. Видях я как се молеше и молеше в църквата. И знаеш ли, Гавин, бутилката с мляко, която татко взе за проби, се пръсна. Да, пръсна се нацяло по време на пробата. А през целия му живот такова нещо с татко не се е случвало. — Поех си отново дъх. — Разбира се, човек не трябва да се моли за недостойни желания. Въпреки че се говори например колко красиви били зелените очи на мадам Помпадур, ти знаеш как ненавиждам цвета на моите, но не можеш да се молиш за такава промяна, поне за една нощ не може да стане.
— Ще се молиш ли за стипендията Маршъл? — попита Гавин категорично.
— Да… боя се, че ще се моля, Гавин! — наведох глава и добавих с порив на великодушен ентусиазъм: — Но ако не ми се отдаде да я спечеля, ще се моля за теб. Ти си толкова добър, Гавин, не си като повечето хора от града и като някои от роднините ми даже… Знаеш ги как отвисоко гледат на католиците. Не е ли абсурд? Е, добре, само преди два дни каноник Рош ми показа в един алманах, че в света има трийсет и двама херцози католици. Само помисли — трийсет и двама херцози… а всичко, което човек може да чуе в Ливънфорд е… няма значение. Затова искам да успея, просто да им покажа — в гласа ми прозвуча трагична нотка… — как един човек, когото те презират, може да стане велик… може да стане чудесен учен…
Завладян от собствената си изумителна идея, аз замълчах.
— Да — каза бавно Гавин, — просто е отвратително, че трябва да си оспорваме един друг стипендията. Нищо, разбира се, няма да попречи на приятелството ни. Но борбата ще е голяма — и той леко се усмихна, — аз също знам някои молитви…
Луната излезе от кадифения мрак и започна да се показва зад Бей, после меката й светлина падна над водата и нашари черната й гладка повърхност с непрестанната си игра. Бяхме се приближили до брега. Тук дърветата стояха още тъмни като пера, вдигнати при погребението на някой бог. Не, това бяха просто дървета… дървета, растящи на тиха прекрасна земя, окъпани в първия здрач на съзиданието.