Когато стигнахме в Луамънд вю, беше време за обяд. Мама и татко седяха на масата, а аз влязох в кухнята. Разбирах, че съм се проявил като беглец, но знаех — тази драгоценна половин сьомга, която по думите на мама „ще стигне“ поне за няколко дни, ще ни помири.
— Къде беше? — говореше татко, отпуснат леко в креслото, сдържан и доста мрачен, нещо, станало му вече привичка, датираща сякаш от онази сутрин преди няколко месеца, когато със странен вид се отказа от варените яйца за закуска и решително обяви на мама: „Иска ми се да престанеш да ми даваш своята «гастрономия». Ядем твърде много. Лекарите казват, че тази тежка храна е вредна за теб.“
— Казах ти, татко — намеси се мама. — Роби е бил на Лох. Спомена, че може да не се върне вечерта.
Поставих бързо вързопа на масата.
— Погледнете какво ви нося! Гавин я хвана, но аз я издърпах.
Мама разгъна зелените папурени листа и възкликна приятно изненадана:
— Браво, Роби!
Успокоих се от думите й. С нетърпение очаквах татко също да каже нещо. Той гледаше втренчено рибата с някакъв далечен поглед, но странно прехласнат. Татко рядко се смееше, смехът беше нещо съвсем чуждо за него, но сега някакъв слаб лъч освети лицето му:
— Хубаво парче! — И след малко: — Но за какво ни е сьомга? Много е тлъста. Само ще разстрои стомасите ни — и добави: — Занеси я след обед в магазина на Доналдсън.
— Не, татко — мамините очи помръкнаха, челото й се смръщи, — нека да си оставим поне няколко парченца.
— Цялата я занеси! — каза татко разсеяно. — Сьомгата е рядка риба. Дават по три шилинга и шест пенса за фунт. Очевидно има глупаци да плащат такава сума. Доналдсън ще ни даде най-малко по половин крона.
Стоях втрещено. Да взема тази чудесна сьомга, която би украсила бедната ни маса и да я продам на търговеца. Сигурно татко не е искал да каже това. Но той се залови отново за яденето си и мама, нервно свила устни, каза докато ми сипваше от останалите в голямата чиния печени картофи:
— Ето обяда ти, скъпи. Сядай.
Следобед занесох рибата при Доналдсън на Хай стрийт. Нещастен, аз подадох увития в папур вързоп на дебелия червендалест мистър Доналдсън със синя раирана престилка, бяло сако и черна сламена шапка. Нямах никакви търговски способности, не умеех да се пазаря, но явно татко беше „надникнал“ тук на път за службата. Без да каже нито дума, мистър Доналдсън сложи сьомгата на белия емайлиран кантар. Точно шест фунта. Вярното око на Гавин не се беше излъгало. Поглаждайки мустак, огромният търговец на риба ме погледна особено.
— В Лох ли си я уловил?
Кимнах.
— Силно ли се дърпаше?
— Да! — споменът за последната нощ, за Лох, за лунната светлина, за приятелството, за чудесната борба, ме накара да наведа очи.
Доналдсън излезе от касата, намираща се в малка стъклена преграда в задната част на магазина и ми каза:
— Шест фунта по половин крона правят точно петнадесет шилинга. Петнадесет сребърника, момче. Предай ги на мистър Леки заедно с моите благодарности — той стоеше и ме гледаше докато излязох от магазина.
Вечерта, веднага щом татко се върна, аз му дадох парите, които цял следобед ми тежаха в джоба. Той кимна и ги изсипа от свитата си във форма на чаша ръка в коженото портмоне. Много изкусно умееше да отделя монетите по големина.
По време на чай беше в отлично настроение. Каза на мама, че на път за вкъщи срещнал мистър Глигхорн. Управителя на водохранилището изглеждал много зле, в същност съвсем свършил и се мълвеше, че страда от камъни в бъбреците. Имаше основателни причини да се вярва, че дори и болестта му да не го умори, оставката му е само въпрос на месеци.
Татко обсъждаше вероятната смърт на мистър Глегхорн с необикновено бодър тон. Надигна се и каза:
— Ела в гостната, Робърт. Искам да ти кажа нещо.
Седнахме в неизползуваната стая до прозореца край вазата с изсъхнал ковил и дантелените пердета. Навън зелените клони на кестените се люлееха от вятъра като устремени коне. Свил бледите си устни, притиснал върховете на пръстите си един о друг, татко ме изучаваше със замислен и добър поглед.
— Вече ставаш голям, Робърт. В училище се учиш добре. Много съм доволен от теб!
Изчервих се — татко не ме хвалеше често. Той добави:
— Надявам се, разбираш, че добре сме те възпитали.
— Да, татко. Много съм благодарен за всичко.
— Мистър Рийд дойде днес в службата ми и искаше да подпиша един документ. Дълго говорихме за бъдещето ти — татко се изкашля. — Имаш ли ти самият някакви планове по въпроса?