— Харесва ли ти да си нещастен?
— Не… — задъвках сухо сладкиша, макар той да бе напоен от плода. — Не винаги, мисис Босъмли. Но понякога в едно и също време съм и тъжен, и щастлив.
— Сега тъжен и щастлив ли си?
— Не… страхувам се, че съм просто тъжен.
Мисис Босъмли поклати глава и запали цигара. Тя толкова много пушеше, че пръстите й бяха оцветени от никотина — едно от нещата, отличаващи я от по-обикновените обитатели на Драмбък роуд. Говореха се разни истории за нея, но тя изглежда ни най-малко не се интересуваше от общественото мнение. Беше оригинална, избухлива, мила. Мърдок ми е казвал как често яростно се карала с мъжа си, хвърляла чинии по него — Мърдок чувал това през стената — в следващата минута можела да се разхожда с него из градината и с ръка около кръста му да го нарича с гальовни имена.
Тя рязко се наклони към мен.
— Дай да ти погледам на чаша да видя дали няма да открия нещо весело в нея.
Завъртайки празната ми чаша между пръстите си, с цигара в ъгъла на устата, за да пази очите си от дима, тя разглеждаше фигурите от чая по дъното. Гледаше отлично на чаша, тълкуваше сънища, гадаеше по линиите на ръката, а можеше да предсказва бъдещето и на карти.
— Мно-о-го интересно. Твоят цвят е зелен… нежен оттенък. Голям успех ще имаш… полята и горите. Но не се шляй там по тъмно… докато не пораснеш още малко. По отношение слабия пол си буен и ревнив. Аха. Какво е? На двайсет и една години ще срещнеш красива тъмна жена с хубава фигура — тя вдигна глава. — Не си ли доволен?
— Страхувам се, че не съм, мисис Босъмли.
— Ще бъде изключително любяща… испански тип… луда по червените коси.
Просто пламнах, а тя остави чашата и започна да се смее.
— Мило мое момче, чак ме боли за теб. Какво те безпокои?
— Нищо особено, мисис Босъмли — отвърнах вяло аз.
— Нищо не мога да измъкна от теб — тя събра приборите за чай и стана. — Защо не поговориш за тези неща с дядо си? — в гласа й прозвуча нотка на леко стеснение. — Каквото и да говорят за него, мистър Гау е изключителен човек.
За нещастие сега не споделях нейното мнение. Обичах дядо, но дните, когато тичах при него с детските си болки, отминаха. А и придобих способността да се затварям като стрида в собствените си тревоги и да се сражавам в стоическо уединение, както това мекотело може да се бори със седефените си дразнители. Не можех да се заставя да говоря с мама, която изглеждаше разтревожена и нещастна заради мен — вероятно разбирах, че каквото и да кажех, само щях да влоша нещата.
Но явно мисис Босъмли беше „разменила някоя дума“ с дядо и на другия ден той ме отведе встрани и ме накара да разкажа какво има.
Дълго няма да забравя изражението, с което ме слушаше, втренчените, сбърчени като при болка очи. Човек с много грехове, вършил е щуротии, бягал е, но на дребна подлост не беше способен и сега не можеше да разбере това. Когато посегна за шапката и бастуна си, лицето му имаше величествен вид.
— Хайде, моето момче. Да отидем при онзи твой мистър Рийд.
Не ми се искаше да ме видят с дядо на улицата — неговите странности засилваха ужасната ми стеснителност, но бях твърде потиснат, за да му се противя много и след миг, въпреки убедеността ми, че нищо няма да излезе от неговата намеса, ние тръгнахме по улиците, окъпани в съботната следобедна тишина, към квартирата на Рийд.
Повечето преподаватели в Академичното училище заемаха прилични вили в „хубавите“ квартали като Ноксхил и Драмбък роуд. Но Джейсън Рийд живееше във висока опушена сграда, далеч от прехвалената част на града, близо до стария Венел, населен предимно от поляци и работнически семейства, докери и други скромни хора. Задната му стая гледаше към покрит със сажди двор; отвореше ли прозореца на предната стая, обикновено мрачна, понеже не се почистваше, се откриваше чудесна гледка към трите блестящи метални топки на сградата на Ливънфордското дружество за взаимопомощ и към интересната процесия, която всяка вечер се изнизваше, през люлеещите се врата на пристанищната кръчма. Рийд обичаше тази квартира заради пълната свобода, която му предоставяше, и защото тя пристъпваше условностите на установената практика и утвърждаваше социалистическите му възгледи.
В Академичното училище Рийд дойде преди две години като заместник на мистър Дъглас, когото назначиха за директор на Ардфилънската гимназия. Сам Рийд даде да се разбере, че е тук временно — не обичаше да се застоява дълго на едно място — а и ректорът не се впечатляваше от небрежното облекло на Джейсън, от неортодоксалните му методи и дразнещата липса на почитание. Но Джейсън остана. Беше блестящ и оригинален преподавател. Дори ректорът трябваше да признае това. Освен по разните науки той можеше, а това бе особено удобно, да води и английски език в горните класове, имаше степени магистър на изкуствата и бакалавър на науките, получени в колежа Тринити. А колкото до самия Рийд, когато след много години го попитах защо остана толкова дълго в този никакъв Ливънфорд, той отговори с особената си усмивка, подчертаваща плоския му нос и волски очи: