— Е, добре, искаше ми се да поговорим за това момче и за стипендията Маршъл.
Джейсън премести погледа си от дядо на мен, после отиде до бюфета под книжните лавини, донесе още една бутилка бира и докато я накланяше, за да налее, погледна дядо отстрани.
— Инструкциите ми са да държа нашия млад приятел възможно по-далеч от стипендията, а, разбира се, един презрян помощник-учител, какъвто съм аз, може само да се подчинява на инструкциите.
Дядо се усмихна с мрачна и величествена усмивка и се облегна на дръжката на бастуна си. Чаках нажален и нетърпелив, разбрах, че ще последва заключителна реч, една от най-цветистите му речи.
— Драги сър, може наистина да сте получили такива инструкции. Но аз съм тук да ги отменя. И не само от свое име, а в името на приличието, свободата и справедливостта. Има в края на краищата, сър, дори в този непросветен век, някои съществени свободи, позволени и на най-скромния индивид. Свобода на вярата, свобода на словото, свобода да развиваш дарбите си, дадени от Великия изобретател. И ако, сър, има някой човек, достатъчно низък, достатъчно подъл да ви откаже тези свободи, аз не бих стоял настрана и не бих го насърчавал.
Дядовият глас се издигаше величествено, а Джейсън слушаше с удоволствие и когато дядо употреби думите „Великият изобретател“, лека усмивка разтегна белега на горната му устна.
— Чувате ли го, чувате ли го! — каза той възхитен. — Ето, приятелю, сигурно гърлото ви е пресъхнало. — Подаде му чаша бира и добави: — Реториката настрана, но никак не виждам какво може да се направи.
Дядо смукна пяната от мустаците си и каза бързо с променен глас:
— Да се яви тайно! Никому нищо не казвайте.
Рийд поклати глава:
— Невъзможно. Вече си имам достатъчно неприятности. Освен това молбата за участие трябва да се подпише от наставника му.
— Аз ще подпиша! — рече дядо.
Джейсън прие това някак странно, започна да ходи напред-назад из стаята с меките си колоездачни обувки, сбърчи чело, устните му повече не се усмихваха. Гледах го напрегнато. Разбрах, че прехвърля в ума си дядовата идея и с почти мъчителна надежда, надигнала се в мен, забелязах у него признаци на нарастващ ентусиазъм.
— Дявол да го вземе! — изведнъж спря той и вторачил поглед пред себе си, започна да размишлява на глас. — Чудесно ще е, ако успеем. И ще си мълчим за всичко. Ще работим като бесни. И после… ако стане… ще наблюдаваме лицата на всички тях, от ректора до този завързак Леки… при неочаквания резултат — и се завъртя към мен, — ако я получиш, никой не може да ти попречи да учиш в колежа. Боже мой! Това се казва номер. Все едно черен кон да спечели на дерби състезание.
Изучаваше ме с големите си очи, сякаш претегляше всичките „за“ и „против“ у мен, а аз видимо се изчервих и, въртейки неспокойно шапката си в ръце, се опитах да издържа погледа му. Каквото и да мислеше мисис Босъмли за моите конски наклонности, не се чувствувах като победител в дерби състезание. Мама, която винаги сама ме подстригваше, за да спести парите за бръснар, вчера така ме окастри, че скалпът ми отдолу блесна и главата ми се смали до главата на най-големия глупак. Но Джейсън винаги, от самото начало, е бил мой приятел. И сега ирландската му кръв се разпалваше, разпалваше се пред този нов, хазартен елемент в случая. Удари във въздуха със свит юмрук.
— Честна дума! — възкликна той и бузите му пламнаха от вълнение. — Ще опитаме. Ако се давиш, в дълбока вода се дави. Знаеш, че винаги съм искал да опиташ, Шанън. Но сега искам повече от всякога. И никому нито дума. Просто ще се явим и ще спечелим!
Такъв момент в живота не се повтаря. Смъкна се непоносимото разочарование, пред мен се откри великолепието на едно бъдеше, съзнавах, че Рийд вярва в мен — всичко това роди в сърцето ми чувството, че пея от радост. Дядо подаде ръка на Джейсън, в същност ние възбудено си стиснахме един друг ръцете. Да, това беше наистина чудесен миг. Но Джейсън разумно го прекрати.
— Нека не ставаме смешни. — И издърпа стола си по-близо до нас. — Дяволски трудно ще ти бъде, Шанън. Ти си само на петнайсет години, а ще се състезаваш с момчета две-три години по-големи от теб. А си пълен и с недостатъци. Знаеш как се хвърляш на нещата, правиш заключения без точна обосновка. Трябва да оправиш всичко това.
Гледах го със зяпнала уста и блеснали очи, не смеех да говоря, но с мълчанието си изразих всичко.
— Добре си представям нещата — започна отново Рийд с такъв доверителен тон, та цял потреперих. — Картината, както я виждам тази година, е такава: по-малко на брой участници от обикновено, но на високо, много високо ниво. От три момчета особено се страхувам… и той изброи на пръсти — Блеър от Ларчфилдския колеж, Алардайс от Ардфилънската гимназия и един младок на име Макюън, учил частно. Познаваш Блеър, отличен ученик, всестранно развит. Алардайс е на осемнайсет години, състезавал се е и преди и това му дава огромни предимства. Но опасността, истинската опасност, е Макюън — Джейсън внушително замълча. Как мразех този непознат Макюън! — Той е млад, горе-долу твоя възраст, син е на преподавател по класическа литература в Ардъншоуз и баща му специално го е подготвял години наред. Разбрах, че на дванадесет години вече е можел да говори свободно гръцки. А сега знае половин дузина езици. Истинско дете-чудо, с високо чело и големи очила. В същност тези, които го познават, мислят, че стипендията му е в джоба.