Винаги, когато имаше опасност „да разпаше пояса“, татко я връщане на земята с предупредителните думи „помисли за разноските“!
Той мислеше, че ако не я възпира, при сегашното й настроение няма да има край на разходите, на страшните загуби, в които може да го въвлече. Мисълта да се хранят в ресторант, да са принудени при някакви лоши стечения на обстоятелствата да нощуват в хотел, стана кошмар за него. С удвоено внимание той обмисляше всичко. Ще си вземат за из път достатъчно храна в картонената кутия за шапки и цялата нощ до Лондон ще седят в третокласното купе. Татко вече носеше в джоба на сакото си малък бележник с надпис: „Разходи по посещението при Адъм“. Мисля, той имаше илюзорната надежда, че Адъм ще му ги възстанови. На първия ред беше написано: „два билета за влака… седем лири, девет шилинга и шест пенса“. От време на време татко поглеждаше към тази сума с мрачния вид на човек, направил пагубни разноски. По-късно научих от Мърдок, че по пътя на унизителното излагане татко успял да си осигури „привилегировани билети“, които безплатно се дават на някои длъжностни лица.
В навечерието на заминаването им мама дойде в стаята ми, седна на леглото и мълчаливо ме загледа.
— Много си зает тези дни, момчето ми — леката й усмивка стана по-топла и тя добави: — Несъмнено така ще е докато сме в Лондон.
Знаеше ли мама? Не й ли е намекнал нещо дядо? Наведох глава, а тя продължи:
— Обувките ти не са в съвсем добро състояние. Подметките няма да изкарат дълго. Ако свършат преди… е, да, преди да се върнем, в долапа под стълбите са онези хубави здрави кафяви обувки на Кейт.
— Добре, мамо — прикрих тревогата си при споменаването на тези дълги тесни обувки, с които някога Кейт играеше хокей, жълти, с връзки почти до колената и толкова женски на вид, че при мисълта за тях кожата ми настръхваше.
— Запазени са — мърмореше мама и ме убеждаваше. — Оня ден ги гледах.
— Мисля, че ще се оправя, мамо — казах аз.
Мълчание.
— Обикновено се оправяш, нали, Роби? — топло се усмихна мама.
Тя стана и ме погали с ръка по главата. Спря за малко поглед на мен и като излизаше, прошепна:
— Желая ти успех… моето момче.
Девета глава
Още щом татко и мама заминаха, дядо премести масата и всичките ми книги в гостната, която никой никога не използуваше, и тя се поддържаше единствено като белег на аристократичност. Колко добре си спомням тази свещена стая! В нея имаше кръгла мраморна камина с огледало в позлатена рамка и азиатска момина сълза върху чугунената решетка. До едната стена — бюфет, покрит с дантелени покривчици, а върху тях лежаха японско ветрило, три раковини и стъклено преспапие с надпис: „Подарък от Ардфилън“. В средата на кръглата маса, застлана с червена груба покривка, лежеше екземпляр от „Пътуването на поклонника“ с позлатена катарама, сложен под ъгъл, според добрия вкус, до една ваза с ковил. Наблизо се намираше пианото с въртящия се стол, а върху него в зелена плюшена рамка… снимка на мама и татко в сватбено облекло. Имаше една картина с маслени бои, наречена „Монархът на Глен“.
Широката ниша, образувана от издадения навън прозорец ми стана чудесен кабинет. Тук аз сядах сам или с Рийд, който сега можеше свободно да идва и да си отива когато поиска. Къщата беше много тиха и това впечатление се усилваше от прекомерното внимание, с което се движеше дядо. Мама беше уредила мисис Босъмли да идва понякога да ни помага, но дядо за моя изненада сам се оказа находчив домакин. По време на онази част от живота си, когато бил принуден сам да се грижи за себе си, той се научил да изпипва някои ястия, особено супите. Никаква видима ексцентричност, никакво лошо държание. Той сякаш се наслаждаваше на свободата в празната къща — сега можеше да се разтакава навсякъде, без да се бои от заяждане и ограничения. Както може да се досетите, над нас бяха наложени забрани. Повечето порцеланови съдове и прибори за маса бяха заключени, кухненските също, тъй като мама се страхуваше да не би дядо „да загори“ тенджерите. Написала ни бе точни инструкции как да си готвим с малкото продукти, доставяни ни всеки понеделник от магазините. Оставиха ни и дребни пари на ръка. Въпреки всичко дядо успяваше да излезе от тези затруднения. Стана му навик да се отбива в разсадника и макар отношението на Мърдок към дядо едва ли можеше да се нарече дружелюбно, ние често имахме на масата си хубаво цветно зеле, нещо, което не фигурираше в менюто на мама, или голяма тенджера ронливи картофи, които дядо вареше превъзходно, а аз така обичах. Един-два пъти надвечер той замечтан се отправи към фермата на Сноди и на другия ден за обяд имахме варено пиле, сякаш паднало от небето.