Дядо показа изключително уважение към моите занимания, въпреки че се опитваше да не дава видим израз на това. Много почиташе „науките“ и книгите изобщо — доста странно нещо, защото той самият имаше само три книги. Няма да отмина без да спомена тези верни приятели. Първата, „Стихотворения“ от Робърт Бърнс — повечето дядо знаеше наизуст; втората, „Приключенията на Хаджи Баба“ — една парцалива книга, която той често препрочиташе и се смееше под мустак; третата, „Евтина енциклопедия“ на Пиърс в начупена червена подвързия и фронтиспис със зацапани дебели букви: „Многоуважаеми господа, преди десет години използувах вашия сапун и от тогава не съм употребявал друг“. Все още виждам как оня дядо от моето детство с вид на начетен човек посяга към този чудесен компендиум с думите: „Да видим какво ще ни каже Пиърс!“.
Очевидно сега вече времето му на всезнаещ бе свършило, но той все още високомерно си даваше вид, че ме направлява покрай подводните камъни и се радваше, когато го молех да „изслуша“ уравненията ми или латинските стихове. В края на първата ни седмица той ме накара да се откажа от сутрешното разнасяне на кифлите — сериозна пречка за заниманията ми, тъй като ставаше в най-хубавите часове, когато главата ми е най-свежа. Отдали се бяхме вече здравата на работа и само успехът можеше да сложи край. Влязох в гостната и при бледата светлина на зората заех мястото си пред книгите, пренесох се в жертва на терзанията от неуморимото учение. Рийд ме освободи съвсем от часовете в училище и аз цял ден се трудех сам в угнетяващо и замайващо уединение в тази парадна стая, наведен над малката си маса със страстно прилежание. Оставаше малко време. Съперниците ми работеха непрекъснато, къде повече от мен. А имаше само една стипендия. Как можех да се надявам да я спечеля, ако даже за миг вдигнех очи от страниците?
Всяка вечер в шест часа пристигаше Рийд. Поздравяваше кратко, продължително ме разглеждаше да разбере как понасям натоварването и сядаше до мен. Учеше ме до десет часа, тогава дядо донасяше чаши с какао, което понякога изстиваше недокоснато до лактите ни между книгите. Твърдостта ми се възвръщаше от разсъдливата увереност на Джейсън, от здравото му, миришещо на тютюн, тебешир и пот тяло, от познатия маниер да заглажда назад светлата си руса коса, която винаги изглеждаше току-що измита, и от човешката топлина на доста „лошия“ му дъх, примесен с миризмата на тялото му — всичко това създаваше впечатлението, че от него сякаш се отделя една неизчерпаема жизненост.
Когато накрая Рийд си отива, настоявайки да легна, но знае, че няма да го направя, аз се изтеглям по-близо до масата, борейки се с умората и ужасното желание да спя. Може би за миг ще изтичам до банята и ще пъхна главата си под водата, почти топличка през лятото, понеже водоемът се намира точно под покрива. Връщам се отпуснат, но някаква вътрешна сила ме заставя да продължавам, да изстисквам себе си до последен предел. Винаги преди да се заема отново с книгите, аз шепна молитва, пренасяйки целия си труд в жертва на бога. За да стоя буден, ръгам крака си с писеца или чукам челото си с кокалчетата на пръстите, сякаш го придумвам да разбере материала. Минутите отминават тихо в нощната тишина, а неподвижната ми фигура със смъкнато сако и навити ръкави за прохлада, с голи лакти, опрени на масата, и с ръце, притиснали замаяната ми глава, още стои под газовото осветление.
Удря два часът. Ставам и се олюлявам към стаята. Обикновено заспивам като пребит още щом легна. Но понякога ми се присънват кошмари, че не съм подготвен за изпита, че не мога да отговоря на някои въпроси. А има и други нощи, най-лошите, когато макар и мъртво уморен мозъкът ми отказва да почива и с упорита, неестествена яснота продължава да работи, да решава трудни уравнения, да разплита сложни въпроси по тригонометрия, нещо, което нормално изисква цели страници изчисления — и всичко това се оказва нищо, детска игра за нещастния ми ум, кръжащ и носещ се като ракета из полето на науката, докато тялото ми лежи безпомощно като на каталептик и чака кога първите светлини зад решетката на прозореца пак ще ме поведат към тиранията на моите амбиции.
Почивка си давах единствено към пет часа следобед, когато дядо насила ме караше да изляза за кратък отдих. През вечерите, в които Гавин се връщаше от Ларчфилд, използувах този час да го посрещна на Далрохската спирка — тя му беше по-удобна от централната Ливънфордска гара и там докато той излизаше от влака и пресичаше товарната гара, аз го чаках при голямата бяла порта, за да закрача до него и да разменя мисли по изученото.