В другите дни слизах в двора на Академичното училище. Там имаше висока стена с удобни подпори и двамата с мистър Рийд играехме хандбал. Джейсън играеше добре и според думите му на времето участвувал в открития училищен шампионат, организиран от „Клуба на кралиците“. Играта ни рядко отговаряше на общоприетите правила, тъй като игрището не беше хубаво, но ние тичахме много и от това винаги се чувствувах по-добре.
Тогава, в щастливи за мен следобеди, виждах Алисън. Обикновено я срещах на Драмбък роуд, когато тя, без шапка, със свита на руло лачена папка под мишница, бавно се прибираше от уроците си по пеене. В топлото време се обличаше с лека рокля и при лек вятър тя очертаваше фигурата й. Не се гледахме един друг и говорехме само за най-обикновени неща. Разказваше ми какво става в училище, какво е казал мистър Рийд този ден — към него тя винаги изпитваше огромно възхищение. Въпреки хладнокръвието й, от време на време очите й като че ли ставаха по-големи и топли, устните й пламваха. На Синклер Драйв пътищата ни се разделяха — аз препусках към къщи и се спирах само за да вдигна някой камък и го захвърля с всичка сила. С пламнали бузи се нахвърлях на книгите си. При мен всичко вървеше добре. И дядо, донесъл чаша чай сега на масата ми, беше най-добрият, най-хубавият старец, роден някога на света.
Не, не, съвсем не съм прав. Той е чудовището, което седмица по-късно ме хвърли в пъкъла.
Десета глава
Беше топъл, тих следобед, във въздуха се чувствуваше как ще загърми. До изпита оставаха само четири дни. Бях възбуден, нервите ми — изопнати до скъсване. Отидох да пъхна главата си под водата, после, бършейки лицето си, чух ехото на дядовия смях. Излязох от банята на площадката и му извиках, но не получих отговор. Нима имах халюцинации? Господи, сигурно напрежението ме е довело до състояние „да чувам разни неща“. Изкачих се бавно до отворената врата на мамината стая, откъдето, както ми се стори, дойде приглушено звука. Влязох в стаята. Беше съвсем празна, но в същия миг — гласът на мисис Босъмли и след него отново дядовият смях.
Стреснах се. И тогава разбрах — в този тих следобед звуците преминаваха през общата стена — идваха от съседната къща. Разбира се… спомних си, че веднага след като се наобядвахме видях как дядо си подрязва брадата. Тъкмо се готвех да се махна и друг звук ме накара да се спра внезапно. Объркан, но ужасно напрегнат, аз се вторачих в бялата стена, нашарена с виещи се рози, разбрал, че стаята зад стената е спалнята на мисис Босъмли. А там — дядо и мисис Босъмли, заедно. Вцепенен от надигащия се в мен ужас, аз неволно се заслушах. О, господи, не може да бъде… Опитах да се отърва от тази мисъл. Но грешка нямаше, ни най-малка.
Конвулсивно се откъснах от това място, избягах от стаята и от там право навън. Цял се тресях и тичах като сляп по улицата. Какъв е смисълът да се бориш, да воюваш, какъв е смисълът на каквото и да е? Човек може да греши дори в любовта — чиста и красива. Но той се предава пред злото само в краен случай, при последно дихание, и то с вик на ужас. Но да подстригваш брадата си пред огледалото и да потеглиш подсвирквайки с израз на човек, предвкусваш приятното, о, господи, такова предателство от този, когото обичах и комуто се доверявах — това съвсем ме унищожи.
Решен единствено да избягам от мъчителните видения, не гледах къде отивам. Инстинктивно бях поел пътя по хълма и когато минах покрай разсадника, едно извикване ме накара да се опомня от хаоса в мислите ми. Мърдок подрязваше живия плет от двете страни на входа на градината. Спрях, поколебах се и пресякох към него.
— Какво има? — той спря да подрязва и ме загледа, изтривайки чело с опакото на голямата си загоряла ръка. — Ограбил ли си някого?
Не отговорих на тази ужасна закачка — в действителност бях съвсем неспособен да говоря.
— Нещо в работата ли не е в ред?
Поклатих глава отрицателно, гърдите ме бяха все още преизпълнени с твърде много чувства, за да говори. Мърдок ме гледаше с очакване, любопитството му растеше.
— Да, разбирам — каза той накрая. — Старецът пак се е натряскал. — Гадаеше по лицето ми. — Не? Е, тогава някой друг негов номер?
— Номер ли? — вбеси ме тази нищо незначеща дума, нов пристъп на гняв ме разтресе. — Не би казал номер, ако знаеше. О, Мърдок! — почти избухнах в сълзи. — Ако хората не могат, поне да се опитват да живеят прилично… и на неговата възраст…
— Аха — възкликна Мърдок кротко, изяснил си каква е работата, доволен от собствената си досетливост. Той се уригна, извади от джоба си корен от лакрица, отхапа едно парче и с наслаждение започна да дъвче.
Обърнах бледото си лице встрани, упорито загледан в каруцата, движеща се по пътя. По някакви странни причини тази самотна каруца, влачеща се на фона на летния пейзаж, ме накара да си помисля, че животът е безкраен в неговата монотонност, че всичко, което преживях сега, беше повторение на нещо случило се с мен преди стотици години.