Наближаваше денят, който повече не може да се премълчава, двадесети юли, един незабравим ден. Има дни, за които човек нищо не може да разкаже освен отделни банални, абсурдни неща, извършвани от всяко момче в хода на неговия растеж. Но този ден, този двадесети юли… той е жив в паметта ми, за него и след много години пак ще говоря като за ужасен ден.
Сряда. Предиобедът мина без никакви събития, ако не се смята това, че се облякох, излязох от стаята и в същност направих няколко крачки из градината. Времето беше толкова хубаво, та след храна дядо инсталира един шезлонг на тревата в задния двор, аз седнах и с дъска под краката и одеяло на коленете, се наслаждавах на топлото слънце. Когато здравето се възстановява, в сърцето на човек понякога може да се надига радост, дори от забравената яркост на външния свят, от онова внезапно появяване на птича песен, долитаща, щом небето се проясни след дъжд. Дядо отстраняваше следите от моето боледуване в къщата, те можеха само да разстроят татко, а след като мистър Рийд заплати на лекаря, нямаше нужда да го занимават с това.
След малко чух стъпки по настланата с камъчета пътека, енергичните скърцащи стъпки на Джейсън. Той обиколи зад ъгъла на къщата, усмихна се и седна на тревата.
— По-добре ли се чувствуваш?
— Вече съм съвсем добре.
— Хубаво — той кимна, отскубна една тревичка и я захвърли.
Настъпи тишина. Рийд се замисли, погледът му се движеше някак особено от един предмет на друг.
— Представил си се изключително добре, Шанън. По-добре от мен някога. Да ти призная, когато се разболя, идеше ми да се разплача с кървави сълзи. Но трябва да надживеем разочарованието си, в това е умението да се живее. Междупрочем, чел ли си „Кандид“?
— Не, сър.
— Трябва да ти я дам. Ще разбереш как благодарение на милостта на провидението всичко се развива най-добре.
Гледах го втренчен, без да мога да схвана накъде клони, но се развълнувах, по-скоро се смутих от тази на място спомената намеса на провидението. Изведнъж той каза:
— Резултатите от конкурса няма да излязат още една седмица — помълча, после уверено продължи, — но току-що видях професор Грант. Съобщи ми бележките.
Сърцето ми, макар и подкрепено от стрихнина на доктор Галбрайт, подскочи разтуптяно, чувствувах как силно стискам ръцете си, как се изтеглям напред, а гърлото ми пресъхва. Сякаш разбрал това, Рийд с неочаквана язвителност, спрял големите си кръгли очи почти прочувствено върху мен, бързо рече:
— Макюън.
Вундеркиндът победи. Тези момчета винаги печелят стипендиите, въпреки че понякога за това може да им помогне и някое заболяване от дифтерит.
Пронизан в сърцето, гледах Рийд, а той продължи да говори, като късаше трева и я хвърляше:
— Събрал е само деветстотин и двайсет точки бал.
Видях като в мъгла как дядо минава през кухненската врата и се присъединява към нас на тревата в задния двор, разбрах също, че той знае. Рийд му е казал на влизане. Наведох глава, изведнъж тя така ме заболя, та чак не виждах. С пребледнели устни попитах:
— Кой е втори?
Пауза.
— Ти… с двайсет и пет точки след него… без изпита по физика. Опитах се, едва ли не на колене ги убеждавах да ти сложат „среден“. Предложих да им покажа оценките ти от училище. Казах им, че не двайсет и пет точки, а деветдесет и пет щеше да изкараш! — Гласът му спадна, прозвуча с горчивина. — Никаква полза. Не можели, не можели да нарушат закона или не искат.
Отново тишина. И все пак не можех напълно да проумея, че съм се провалил окончателно. Сигурно предстоеше да ми разкрият още нещо. Сякаш желаейки да укроти мъчителното биене на сърцето ми, Джейсън добави:
— Трети е Блеър, една точка след теб.
Две момчета в една лодка в осветеното от луната езеро Лох. „Единият от нас, единият от нас трябва да победи!“ В миг забравих своето нещастие и объркване, изведнъж ми домъчня за Гавин.
— Той знае ли?
Рийд поклати глава:
— Още не.
Изведнъж с развълнуван глас заговори дядо, но не като дребен клюкар, а с гласа на човек, сам познал нещастието, съобщавайки против волята си нещо тъжно, което рано или късно трябва да се каже. Дядо никога не ми е изказвал съчувствието си направо. Но в този момент мисля, че му се искаше да ме отвлече от мъчителното страдание поради собствения ми провал.