— Страшен удар сполетя кмета Блеър.
Погледнах го вцепенен.
— Какво искаш да кажеш?
— Фалирал, накрая претърпял банкрут в бизнеса.
Седях като парализиран, притиснат от още една тревога. Бащата на Гавин банкрутирал, разорен, опозорен… За Гавин да загуби стипендията Маршъл в сравнение с това е нищо. Изведнъж видях бледото гордо лице на това момче, което се прекланяше пред баща си като пред бога на Олимп. Знаех — трябва веднага да отида при него.
Бях достатъчно разумен да не спомена за намеренията си. Никой изглежда нямаше какво повече да каже. Изчаках дядо и Джейсън да влязат в къщата, после, без да моля за разрешение, изскочих на пътя. Почти не забелязах колко слаби са краката ми, как треперят. Исках да намеря Гавин.
Нямаше го. В голямата къща на кмета изглежда нямаше никого — нито прислужници, нито градинар — зад официалните стълбове на фенерите цареше атмосфера на големи промени и бъркотии. Почуках три пъти. Мис Джулия едва открехна вратата, сякаш се страхуваше да не би да се покаже някаква нова беда. Каза ми заекваща, че Гавин заминал за няколко дни с приятели в Ардфилън. Телефонирала му. Връща се с влака в четири часа.
Знаех — ще слезе на Далрохската гара. Небето беше побеляло от зной. Мъжете се разхождаха по ризи, носеха саката си на ръце, ветрееха си с шапките. Влачех се напред, борех се със слабостта в краката и стигнах входа на гарата, когато Ардфилънския влак пристигна. Чаках там, на обикновеното място, напрягах очи през горещия прахоляк, пресечен от лъскави линии.
Той беше там. Видях го как скочи от стъпалото на спрелия влак и започна да пресича товарната гара. Не ме видя. Лицето му — по-бяло и от бялото небе, очите му гледаха право напред. Знаеше.
Началник-гарата изсвири и махна с яркозеленото си флагче. Товарният локомотив бавно преместваше вагоните. От един останал на мястото си вагон бавно се търкаляха в някаква каруца бурета с картофи. И досега виждам тази картина, запечатана в паметта ми.
Пътническият влак потегли. Гавин, изцяло погълнат от мислите си, живеещ със собствената си болка, пресичаше кръстосаните линии и изглежда не виждаше бавно преместващия се на другата линия влак. Не гледаше къде върви. Отиваше право към приближаващия локомотив. Уплаших се и нададох див предупредителен вик. Чу ме. Видя локомотива. Но, о боже! Спря се. Изглежда обувката му се е захванала между релсите, навежда се, върти се дърпа с всички сили.
— Гавин, Гавин! — извиках аз и хукнах напред.
Очите му, тъмни върху бялото му лице, срещнаха моите през маранята на гарата. Той яростно се опитваше да се отмести от линията, но не можеше. Тогава локомотивът връхлетя върху него. Преди да извикам отново, чух неговия вик и червена мъгла падна върху мен.
Когато дойдох на себе си, на гарата се тълпяха хора; гласове, бъркотия. Локомотивният машинист въртеше в развълнуваните си ръце някакви парчета въглища и обясняваше на полицейския чиновник, че не е виновен. Хората казваха с ужасени гласове: „Каква трагедия… Баща му…“ Опитваха се да изкарат, че Гавин сам се е убил.
Замъкнах се към къщи, подпирах се по стените, стисках зъби от страшна слабост, копнеех по-скоро да се стъмни. Но когато нощта настъпи, не можах да заспя. Там, под мъката в мен започна да действува някакво смътно негодувание. Колко наивен, колко доверчив съм бил. Мъчителните ми мисли още не бяха ясни, и понесен от един бавен обрат в чувствата си, съзнавах, че съм стигнал до криза в живота си.
На другия ден се върнаха татко, мама и баба. Останал сам, заключен в спалнята си, чух раздвижването при пристигането им. Баба ме викаше. Не отговорих.
Отбягвайки ги, аз излизам, спускам се бавно по пътя покрай трите кестена, открояващи се на фона на небето, към къщата, където транспарантите на прозорците са дръпнати, сякаш срещу твърде натрапчивата красота на света.
Вървя вторачен, уморен, пъхнал ръце в джобовете и пръстите ми попадат на малкия медал, „медал-чудо“, даден ми, когато аз, доверчивото дете, седях до манастирския филчев храст и вярвах в приказки. В мен се надига силно ридание, преминава от гърдите в гърлото ми. Вземам свещената дреболия и с треперещи пръсти я захвърлям. Стига вече за този бог, който съсипва деца, убива ги, разбива сърцата им. Няма бог, няма справедливост на земята! Изчезва всякаква надежда. Нищо не остава, освен сляпото предизвикателство на небето.