Гавин лежи на леглото в стаята си, дълбоко заспал в сън, от който никога няма да се събуди. Сънят го е обгърнал, очите му са затворени, лицето му е спокойно, необезпокоявано. Все още горд и решителен, но далече, далече от всичко.
Джулия Блеър със зачервени от плач очи тихо ми показва обувката на Гавин, здравият ток почти се бе изкъртил при усилията му да освободи крака си, захванат между релсите. Не, не беше се предал! Дори в съня си това храбро сърце още лежи непобедено!
Трета част
Първа глава
Когато една февруарска вечер минах през заводския портал и земята звънтеше под подкованите ми обувки, а уличните лампи имаха леден ореол, видях Люк — момченцето на Кейт. Сложило новата си синя академична шапка, то чакаше баща си с цялата гордост на момче, току-що тръгнало на училище. Този неочакван факт ме изненада, подействува ми почти като удар. Господи, остарявам! На седемнадесет години съм.
— Дай ми едно пени, Роби. — Той изтича към мен здрав, румен, със светнали от съзнанието за собствената си значимост очи.
Порових със загрубелите си пръсти из джобовете на мръсния работен комбинезон намерих една монета.
— Трябва да кажеш моля.
— Моля.
— А знаеш ли кой ми даваше монети, когато бих на твоите години?
Говорех като старец, а той, с поглед върху парата, ни най-малко не се интересуваше от това. Нищо. Да му давам пенито, да го водя в събота следобед на футболен мач, където, забравил мрачната си важност, виках лудо като него, бяха едни от утехите ми в живота, в този живот, вече напреднал с годините, обременен от нещастия и в същност практически изживян.
— Баща ти ще излезе след пет минути — казах му през рамо и отминах. — Тази вечер ме пусна по-рано.
— За да отидеш на концерт ли? — извика той след мен.
Моето кимване се изгуби в тъмното. Но сърцето ми спотайваше тази мисъл и аз вече не така унило се мъкнех през мразовития общински парк. Перспективата за предстоящата вечер пропъди дори непреодолимата неизбежна умора у мен. Довечера няма да заспя на масата веднага след вечеря. Погълнат от тази мисъл минах покрай тъмната грамада на църквата „Светите ангели“ без обичайния за мен предизвикателен жест — театрално свит юмрук в тъмнината.
Скоро след смъртта на Гавин, точно преди да завърша Академичното училище, каноник Рош ме извика в свещеническата къща. Прие ме в стаята много приятелски и след като повървя напред-назад с ръце в джобовете на черното си расо, се обърна към мен:
— Мили ми Шанън — тъмните му очи съчувствено горяха, — а може би всичко това е начин бог да ти докаже, да ти покаже по кой път трябва да вървиш.
Погледнах надолу.
— В завода ли мислиш да отидеш?
— Да. Почти нищо друго не ми остава да правя.
— Наистина в малък град като Ливънфорд няма много възможности. — Той се замисли. — Робърт… Мислил ли си някога за свещенически сан?
Пламнах силно с все още прикован в килима поглед.
— Да, мислил съм.
— Това е един чудесен живот, скъпото ми момче. Велика радост и привилегия е да служиш на бога като един от избраните му ученици. — Приведен над мен той топло ме гледаше. — Не ти давам празни обещания. Епархията има фонд, посветен на прекрасната задача да обучават бедни момчета за свещеници. Фондът не е голям. А естествено и избраните кандидати са малко. Но в твоя случай — за теб писах на епископа, — ако искаш, веднага ще те приемат и следващата седмица можеш да заминеш за семинарията.
Седях без да говоря, срамувах се. Разбрах, че каноник Рош очаква да подскоча при предложението. Преди шест седмици можеше да го направя, но сега всичко се бе променило. Цялата ми пламенна вяра се бе превърнала в суха горчилка.
— Е… — усмихна се каноникът, — какво ще кажеш?
— Извинете — произнасях задавено думите, — не бих желал.
На лицето му се появи израз на изненада. Той бързо каза:
— Нима не искаш да получиш духовен сан?
— Някога исках. Но сега не.
Настъпи тишина. Изглежда за пръв път той разбра какво става с мен. Но беше твърде умен, за да възразява. Вместо това, скри разочарованието си и замислен, с убедителен глас започна да ми описва щастието на един живот, отдаден в служба на бога. Откриваше ми широки духовни хоризонти, говореше за културата и знанията, безплатно раздавани от светата майка-църква. Унесе се в приятни спомени за своите студентски дни в шотландския колеж във Валядолит, където, разбира се, ако искам, аз също мога да отида. Нарисува ми картина на сградата на семинарията, на испанския пейзаж и в заключение, с обезоръжаваща усмивка си спомни за специалната лозница, под която обикновено си почивал следобяд и в същото време се освежавал с вкусно сладко грозде, а то почти само падало в устата му.