Чувствувах, че се увличам. Обичах каноник Рош и се възхищавах от него. И при моята чувствителност, подкупващата му доброта беше неудържима. Но нещо в мен отказваше да се предаде. Устните ми побеляха решителни.
— Не мога — отчаяно казах аз. — Не искам да отида.
Последва още по-дълга тишина. После каноник Рош заговори с друг глас.
— Нямам желание да ти влияя. Трябва сам да решиш. Но искам да ти кажа, че такава духовна и материална милост няма да срещнеш на пътя си всеки ден. И разбира се, не можем безкрайно да пазим мястото свободно. Помоли се на Всевишния да те наставлява и в събота ела пак при мен.
В сивия следобед излязох навън. В края на седмицата не се върнах в свещеническата къща. Моята смелост да се противопоставя на каноник Рош ме изуми. Но семената на бунта бързо растяха в гърдите ми. Щом бог не позволява да стана учен, не виждам никакъв смисъл да му се покоря и стана свещеник. Всичко друго изглеждаше по-добро. И наистина, при сегашните обстоятелства перспективата да постъпя в завода придоби особена привлекателност. С осуетени планове и изпълнен с горчивина, гъмжащ от нови и ужасни идеи, безразсъдно желаех да изтърпя най-лошото, което съдбата можеше да ми стори. И преди всичко исках да покажа, че за нищо не ме е грижа.
Пак е вечер, осемнадесет месеца по-късно, много от тези въздействия са изживени. Все още драматизирах положението си. Но в душата ми растеше безпокойство, не се чувствувах вече същия герой. Нима никога няма да достигна богатото, блестящо бъдеще, за което жадувах и което изглежда винаги ще ми се изплъзва.
Обхванат от такива мисли, нямах намерение да срещам никого, но щом свърнах по Драмбък роуд, от тъмната сянка на стената в ъгъла се отдели една фигура, много позната фигура, и със сдържан поздрав закрета до мен.
Товарът ми, наследен от бедната мама — дядо.
— Днес е малко по-свежо, Робърт.
Отвърнах му едва чуто и се питах какво ли пък има сега. Преди седмица го намерих пред бара на техниците, говореше на тълпа чираци за избирателните права на жените.
— Чудя се, момчето ми, дали ще ми дадеш един малък аванс. Нищо работа. Шест пенса. За пощенски марки.
Продължих упорито да вървя и неодобрително мълчах. Тези конкурси, на които посвещава половината си време, са част от онова, което той нарича своята „нова ера“. За да покаже цялата находчивост на преклонната си възраст, дядо иска да забогатее — чиста дреболия за човек с неговите възможности. В читалнята на обществената библиотека, под самия нос на строгата библиотекарка, той простодушно изрязва всяка реклама, обещаваща му богатство, и трябва да видите разнообразието от тези изрезки, за да повярвате. В стаята си води обширна кореспонденция, попълва липсващи думи, римува фрази, последни редове на хумористични петостишия, съставил е цял речник за шестте букви на азбуката, внимателно подбрани от редактора на „Хоум уикли“. Даже по стълбите не мога да го отмина, без да ме заговори и с доверителен вид да извади от джоба си някоя смачкана хартия.
— Ще имаш ли добрината да чуеш това, Робърт? — ще се изкашля и ще цитира:
Пликовете му падаха в червената пощенска кутия като снежинки в огъня. Разгневен от липсата на успех, той обяви хумористичните стихотворения за абсолютно мошеничество и с ентусиазъм се обърна към „импровизирането“ — един мебелист в съседния град от „импровизиране“ спечелил хиляда лири.
И сега ние вървяхме в мрака, гласът му убедително предлагаше увереност в победата.
— Ще ти се издължа от печалбата. Пощата затваря в шест и половина, а утре е последният ден.
— Няма да ти дам и един меден фартинг — отвърнах кратко. — И нещо повече, отивай си право в стаята. Довечера излизам и ако объркаш работите ми със своите глупости, ще ти скъсам врата.
Мълчание. Покорно мълчание. Най-лошата особеност на дядовата „нова ера“ е новата чувствителност на нейния изобретател към укора. Ядосан на себе си, аз свърнах в Луамънд вю. За щастие не бях говорил много рязко, за да го разстроя. Гледах го как бавно изкачва стълбите — сега той се задъхваше, при всяко изкачване се затрудняваше, — почаках да се убедя, че вратата му се хлопна, и влязох в кухнята.
Татко седеше на масата, мажеше тънко и равномерно филията си с маргарин и ми кимна за поздрав. А докато аз се миех над мивката, баба, станала през последните дванадесет месеца, през които пое отговорността по домакинството, мека, издръжлива, жива, тихо, но с умение ми донесе от фурната запазената за мен вечеря.