Бяхме си свършили работата и изминали половината от обратния път, когато забелязах фигура, движеща се по равнината на миля на юг от нас, всъщност, съвсем близо до руската база. Включих далекогледа, монтиран в шлема ми, и внимателно огледах самотния пътник. Разбира се, дори и отблизо не е възможно да се различи човек, облечен в космически скафандър. Тъй като обаче тези скафандри винаги са обозначени с определени цветове и цифри, това е без практическо значение.
— Кой е? — попита ме Хендерсън по радиото.
— Син скафандър. Номер три. Това е Суров. Нещо обаче не ми е ясно. Та той е сам.
Едно от основните правила на изследването на Луната гласи, че никой не може да се движи сам по нейната повърхност. Има много аварии, които биха били незначителни, ако се движиш с придружител, но фатални, ако си сам. Ако например скафандърът ти се пробие някъде откъм гърба и започне бавно да се разхерметизира, би ли могъл сам да запушиш отвора с помощта на защитна лепенка? И такива работи са се случвали.
— Може би партньорът му е пострадал и сега Суров търси помощ — изказа предположение Хендерсън. — Може би е редно да му се обадим.
Поклатих глава. Суров очевидно не бързаше. Бе излязъл да се разхожда сам и сега спокойно се връщаше в „Циолковски“. Ако командирът Краснин бе решил да позволява на хората си да излизат сами, това не беше моя работа, макар и да не одобрявах такава практика. Не беше моя работа и да докладвам за постъпката на Суров, ако си бе позволил да наруши правилника.
През следващите два месеца моите хора често виждаха как Суров се разхожда сам из околността, но той винаги ги отбягвал, когато се доближавали твърде много до него. Опитах се дискретно да изясня случая и разбрах, че командирът Краснин поради недостига на хора се видял принуден да измени някои от правилата за сигурност. Тогава така и не разбрах с какво се занимаваше Суров, макар и въобще да не допусках, че и неговият командир е бил в същото неведение.
„Знаех си, че ще стане нещо“ — това бяха първите думи, които ми дойдоха наум, когато Краснин съобщи, че е станало произшествие. И преди това всички експедиции си бяха имали неприятности и им се беше налагало да получават или оказват помощ. За пръв път обаче се бе изгубил човек, който не бе отговорил на позивния сигнал на своя кораб. След кратко събеседване по радиото договорихме план за действие и малко след това от трите кораба във всички посоки се разпръснаха спасителни групи.
И този път мой партньор бе Хендерсън. Решихме, че най-разумно щеше да бъде да потърсим Суров в района, където го бяхме виждали да се разхожда. Намираше се в територия, която условно смятахме за „наша“, доста отдалечена от кораба на Суров. Като се придвижвахме по ниските хълмове за пръв път съобразих, че руснакът може би е правил нещо, което е държал в тайна от своите колеги. Нямах представа какво можеше да е то.
Откри го Хендерсън, който веднага нададе вик за помощ по радиото. Бе обаче твърде късно. Суров лежеше по лице, обвит от смачкания си вследствие на разхерметизирането скафандър. Очевидно, бил е коленичил в момента, когато нещо бе разбило пластмасовия му шлем. Личеше, че бе паднал по лице и умрял веднага.
Когато се появи командирът Краснин, ние все още бяхме вперили погледи в невероятното нещо, което Суров бе разглеждал преди смъртта си. Представляваше висока около три стъпки овална форма със зелена кожеста обвивка, вкоренила се в скалите с помощта на широка мрежа от пипалца. Да, беше се вкоренила, тъй като беше растение. На няколко ярда по-нататък имаше други две като него, само че много по-малки и определено мъртви, тъй като бяха почернели и сбръчкани.
Първата ми мисъл бе, че на Луната все пак има живот. Едва когато чух гласа на Краснин, разбрах, че истината е много по-вълшебна.
— Клетият Владимир! — каза. — Знаехме, че е гений, и все пак му се присмяхме, когато той сподели с нас мечтата си. Значи успя да опази най-великото си дело в тайна. Съумя да завоюва Арктика със своята хибридна пшеница, но това все пак се оказа само начало. Този път донесе живот на Луната. А и смърт.
Застанал до него, в този пръв момент възприех случилото се като чудо. Днес всички хора по света познават добре историята на „кактуса на Суров“, както растението неизбежно, макар и неоснователно, бе наречено, и никой не изпитва особено удивление от него. Тази история бе описана в бележките на Суров, от които стана ясно, че след дългогодишни опити бе успял да създаде растение, способно благодарение на жилавата си обвивка да живее във вакуум и поради разклонената си коренна система, изпускаща киселини, да расте върху скали, недостъпни даже и за лишеите. Станахме свидетели и на осъществяването на втората фаза на мечтата на Суров. Кактусът, който вечно ще носи неговото име, раздроби големи части от скалистата маса на лунната повърхност и по този начин проправи пътя за по-специализираните растения, които днес изхранват всички човешки същества, живеещи на Луната.