Краснин се наведе над тялото на своя колега и благодарение на слабата гравитация го повдигна без усилие. Докосна с пръст парчетата от пластмасовия шлем и въпросително поклати глава.
— Какво ли му се е случило? — зададе си въпрос. — Човек би казал, че го е убило растението. Това обаче би било смехотворно.
Зелената загадка продължаваше да стои на мястото си в долината, която вече бе престанала да е пустинна, и да дразни въображението ни. След това се чу бавната реч на Хендерсън, който сякаш мислеше на глас.
— Струва ми се, че намерих отговора. Спомних си нещо от уроците по ботаника в училище. Щом Суров е създал растение, пригодено да съществува в лунни условия, непременно е открил и начин за разпространението му. Неговите семена би трябвало да се разпръсват върху много голяма площ с надеждата да попаднат на места, където да могат да се вкоренят. За разлика от Земята, тук няма птици и животни, които да ги разпространяват. Сещам се само за едно възможно решение на проблема, при това използвано и от някои наши земни растения.
Думите му бяха прекъснати от моя вик. Нещо току-що бе ударило силно металната тока на скафандъра ми. Не ми причини никаква вреда, обаче внезапният и неочакван удар нямаше как да не ме изненада.
В краката ми лежеше семка с размерите и формата на слива. На няколко ярда по-нататък открихме и другата, която бе разбила шлема на коленичилия Суров. Той сигурно е знаел, че растението вече е можело да се възпроизвежда, обаче в нетърпението си да го разгледа бе забравил как става това. Виждал съм как този кактус, растящ при слабата гравитация на Луната, изстрелва семената си на разстояние от четвърт миля. Суров е бил разстрелян от упор от собственото си творение.