И тримата се хванаха на работа — двама младежи и една безкомпромисна възрастна жена. Странно кои се изявяват като лидери в подобни ситуации, мислеше си Надя. Съвсем не бе задължително да са най-надарените или най-образованите, като Марина или Койота, въпреки че тези качества наистина помагаха и тези двама души бяха наистина важни и необходими. Но лидерите бяха хора, в които другите се вслушваха. Лидери бяха личностите с магнетизъм. А в една група от толкова много могъщи интелекти и индивидуалности, подобен магнетизъм бе много рядък и много неуловим. Много могъщ…
Една нощ Надя бе грубо събудена от Мая, която излая на руски:
— Има някакви земяни тук. Американци.
— Земяни — повтори Надя. И откри, че се страхува.
Тя се облече и излезе навън, за да погледне какво става. Истина беше. Видя Арт да стои в средата на групата мъже и жени, високи колкото нея и на пръв поглед на нейните години, които не се държаха много стабилно на краката си, проточваха вратовете си и гледаха изумено огромния тунел. Арт се опитваше да ги представя и да им обяснява в същото време, което бе доста трудно дори за кречетало като него.
— Аз ги поканих, да, е, ами не знам — здрасти, Надя — това е моят бивш шеф, Уилям Форт.
— За вълка говорим… — каза Надя и стисна ръката на мъжа. Захватът му бе доста силничък. Той бе чипонос, обгорял от слънцето и набръчкан човек с приятно двусмислено изражение.
— … те току-що пристигнаха. Докараха ги богдановистите. Преди известно време поканих мистър Форт, но досега не бях получил вест от него и не знаех, че възнамерява да идва насам. Доста съм изненадан… приятно, разбира се.
— Ти си го поканил? — попита Мая.
— Да, хм, виждаш ли, той много иска да ни помогне, ей това е.
Мая гледаше кръвнишки, но не към Арт, а към Надя.
— Казах ти, че е шпионин — изсъска тя на руски.
— Да, каза ми — отвърна на руски Надя, след което се обърна на английски към Форт:
— Добре дошли на Марс.
— Много ми е приятно да бъда сред вас — отвърна Форт и сякаш бе искрен. Той се усмихваше шантаво, все едно че беше прекалено доволен, за да се опитва да запази невъзмутимо изражение. Спътниците му не изглеждаха чак толкова възторжени. Бяха около дузина, и възрастни, и млади. Някои от тях се усмихваха, а други имаха объркан и предпазлив вид.
След няколко неловки минути Надя заведе Форт и колегите му в крилото за гости в Закрос и когато пристигна Ариадна, те бяха настанени в стаите за посетители. Какво друго можеха да направят? Новината за странните хора вече бе успяла да обиколи цялата Дорса Бревиа и в Закрос започна да се събира любопитна и недоволна тълпа. Но пък в края на краищата посетителите бяха лидери на една от най-големите транснационални компании, очевидно бяха дошли сами, нямаха уреди, които да издават местонахождението им (поне така заявиха сабишианците). Трябваше да направят нещо…
Надя помоли един от швейцарците да свика всеобщо събрание по обяд, след което покани гостите да се освежат в стаите си, а после да говорят на събранието. Земяните приеха поканата с благодарност, като дори тези, които в началото изглежда се колебаеха, сякаш се поуспокоиха. А самият Форт явно дори бе започнал да съчинява мислено речта си.
Пред крилото за гости Арт стоеше в центъра на развълнувана тълпа.
— Откъде накъде си мислиш, че можеш да вземаш сам такива решения? — беснееше Мая, която явно говореше от името на мнозинството. — Ти, който дори не си един от нас! Ти, мръсен шпионин такъв! Сприятеляваш се с този и онзи, а после ни предаваш!
Арт разпери ръце, целият почервенял от смущение.
— Трябва ни помощ — обясни той. — Сами не можем да довършим това, което ни трябва! „Праксис“ не е като останалите, те са повече на наша страна, отколкото на тяхна, казвам ви!
— Нямаш право да ни казваш какво да правим! — извика Мая. — Ти си наш пленник!
Арт й хвърли един кос поглед и размаха ръце.
— Човек не може да бъде едновременно и пленник, и шпионин, нали?
— Ти си всички коварни и предателски неща, взети заедно! — изкрещя Мая.