Хората се засмяха, но Арт сякаш не забеляза. Изглеждаше разочарован от това, че хората не одобриха идеята за общ документ. А Ниргал направо бе бесен.
Надя се обърна с лице към тълпата и заговори на висок глас:
— Какво ще кажете да аплодираме нашите приятели, които успяха да синтезират най-важното?
Хората заръкопляскаха. Неколцина дори завикаха „Ура!“. За момент всички изглеждаха доста ентусиазирани. Но аплодисментите бързо затихнаха и хората се заизнизваха от амфитеатъра, като оживено обсъждаха станалото. Някои дори започнаха отново да се карат.
И така дебатите продължиха, само че сега всичко се въртеше около документа на Арт и Ниргал. По-късно, когато преглеждаше видеозаписите, Надя откри, че хората приемат почти единодушно съдържанието на всички точки, с изключение на шеста — относно степента на тераформиране. Повечето от червените не приемаха концепцията за тераформиране на ниски коти, като отбелязваха, че по-голямата част от планетата е под петкилометровата граница, така че ако ниските коти се тераформират, високите коти ще бъдат значително замърсени.
Но седемте дни бавно изтичаха и ставаше все по-ясно, че тази точка от план-декларацията е единствената, предизвикваща спорове, а останалите имаха нужда само от дошлифоване. Доста хора бяха изненадани от това. Ниргал често поясняваше раздразнено:
— Защо се учудвате? Ние не сме изсмукали тези точки от пръстите си. Просто систематизирахме онова, за което говорехте.
Хората кимаха заинтригувани, връщаха се на семинарите и обсъждаха отново и отново всяка точка. На Надя взе да й се струва, че съгласието започна да изниква навсякъде, без съмнение предизвикано от твърдата убеденост на Арт и Ниргал в съществуването му. Няколко от сесиите през тази седмица завършиха с обилно полят с кавахава политически консенсус. Различните гледни точки най-накрая бяха изковани във форма, против която не възразяваше никоя от партиите.
Заключителното общо събиране се проведе късно следобед в парка Закрос — там, където бе започнало всичко. Във въздуха витаеше някакво смущение. Надя си помисли, че по-голямата част от хората доста неохотно одобряват Декларацията Дорса Бревиа, която сега бе няколко пъти по-дълга от първоначално заплануваната, разработена от Арт и Ниргал. Приска четеше на висок глас всяка точка и всяка получаваше единодушни одобрителни аплодисменти. Само различните групи аплодираха различните точки с нееднакво въодушевление, а когато четенето привърши, заключителните аплодисменти бяха кратки и формални. Никой при такова положение не би могъл да се чувства щастлив. Ниргал и Арт изглеждаха изтощени.
Аплодисментите секнаха и за момент всички останаха неподвижни, чудейки се какво да правят по-нататък. Липсата на съгласие по въпросите за методите на действие сякаш излезе на бял свят точно в този миг. А сега какво? Какво да правят? Просто да станат и да се разотидат по домовете си? А имаха ли въобще домове? Мигът се проточи, във въздуха се долови неудобство, дори лека болка (Ах, колко се нуждаеха от Джон точно сега!), затова Надя се отпусна, когато някой изкрещя нещо — нещо, което сякаш развали пагубната магия. Хората се заобръщаха и започнаха да сочат с пръст данякъде.
На стълбището, високо на стената на тунела, стоеше зеленокожа жена. Тя беше без дрехи и кожата й блестеше с онзи нюанс на зеленото, който просветваше с последния слънчев лъч на залеза. Косата й беше сива на цвят, краката й бяха боси. Не носеше никакви накити по себе си, с други думи, беше напълно гола, ако не се брои зелената боя.
Това беше Хироко. Тя започна да слиза по стълбището с бавна премерена крачка. Ариадна, Шарлот и още няколко Миноански жени застанаха в края на стълбището заедно с най-ревностните последователи на Хироко от скритата колония — Ивао, Рая, Евгения, Мишел и всички останали от малката им групичка. Докато Хироко слизаше по стълбите, те започнаха да пеят. Щом най-накрая тя прекрачи и последното стъпало, те я окичиха с гирлянди от яркочервени цветя. Ритуал за плодородие, спомни си Надя, който водеше началото си още от палеолита и се преплиташе с ареофанията на Хироко.
Хироко тръгна, последвана от върволица почитатели, които пееха имената на Марс: „Ал-Кахира, Арес, Окаку, Бахрам…“ — обширен коктейл от архаични срички, в някои от които се долавяше ясно „Ка… ка… ка…“.
Тя ги поведе по пътеката между дърветата, през тревата, към събирането в парка. Преминаха точно през средата на тълпата. Зеленото лице на Хироко бе застинало в строго и далечно изражение. Много хора ставаха на крака, когато тя минаваше покрай тях. Джаки Буун излезе от навалицата и се присъедини към групата. Зеленокожата й баба улови ръката й и я издърпа при себе си. Двете поведоха групата през тълпата — старата богиня-майка — стройна, горда, невъобразимо възрастна, съсухрена като кората на дърво и зеленокожа като листата, Джаки малко по-висока от нея, млада и грациозна като танцьорка, с гарвановочерна коса, която се спускаше като водопад до средата на гърба й.