— Сглобили са ти нов мозък, а?
— Да. Или поне част. И освен това водим дълги разговори с Мишел.
— А стига бе!
— Все още съм си аз.
Смехът на Дезмънд бе направо животински.
— Виждам, виждам! Слушай, след някой-друг ден пак заминавам и тогава ще те закарам до летището на Питър.
— Благодаря.
Дезмънд го закара до убежището на червените в кратера Уолъс, където често се отбиваше Питър. И Питър естествено беше там, Питър, синът на Марс, висок, жилав, грациозен, дружелюбен и независимо от това отнесен, безучастен, погълнат от работата си и от живота си. Подобие на Симон. Сакс му разказа какво иска да направи и защо. Той все още от време на време се запъваше при говорене, но въпреки всичко бе много по-добре от преди, когато едва успяваше да каже онова, което мислеше.
— Разбираш ли?
— О, да, разбирам — каза Питър и се усмихна широко. — Смятам, че идеята никак не е лоша. Много е важна. Ще ми отнеме някой и друг ден, за да подготвя совалката.
В убежището пристигна Ан. Изглеждаше уморена и състарена. Тя приветства Сакс рязко. Старата й антипатия към него бе силна както винаги. Сакс не знаеше какво да й каже. Това нов проблем ли беше?
Той реши да изчака Питър да говори с нея и да види ще има ли някаква разлика. Сега никой не го закачаше, ако си мълчеше. Откъдето и да го погледнеш — все преимущества…
Ан се върна, за да говори с Питър и за да хапне с останалите червени. Мда, определено го гледаше любопитно. Беше се втренчила в него над главите на останалите, сякаш той беше нов насип на марсианската повърхност. Напрегнат и оценяващ поглед. Осезаем. Промяната на статуса в една динамична система е много важно нещо. То или поддържа, или опровергава теории. А ти какво си? А защо правиш това?
Той посрещна спокойно погледа й, опита се да го улови и да й го върне, да обърне силата му обратно. Да. Аз съм Сакс. Все още. Но съм се променил. А ти коя си? Защо не си се променила? Защо продължаваш да ме гледаш така? Преживях известна травма. Онази болната личност вече я няма… или поне не съвсем. Оказаха ми експериментално лечение, чувствам се добре и не съм онзи, когото познаваш. А ти защо не си се променила?
Ако прекалено много данни опровергават теорията, тя може и да се окаже погрешна. А ако въпросната теория е основна, то трябва да се промени парадигмата.
Ан седна на стола си и се зае с яденето. Беше доста съмнително дали бе успяла да прочете мислите му с такива дребни подробности. Но въпреки всичко какво огромно удоволствие беше да си способен да издържиш погледа й!
Двамата с Питър влязоха в малкия кокпит и не след дълго се носеха с пълна газ по каменната писта, а голямата аеродинамична совалка вибрираше под тях. Сакс се облегна назад, натиснат в седалката си, изчака совалката да премине асимптотичния връх в най-горната част на курса си, когато забавя постепенно скоростта си и започва да се изкачва по-плавно през високите слоеве на стратосферата.
Той обясни на Питър какво иска да направят след това. Питър се засмя и започна да си пее, за да убие времето. Сакс му заприглася, когато си припомни думите — „Шестнадесет тона“, една доста прилична песничка. Висотомерът показваше 250 километра над повърхността. Совалката се носеше към Касиопея. Под тях огромната закръглена планина-континент Елизиум се извисяваше на хоризонта. Формата й бе очертана идеално от хоризонтални сенки, които се спускаха по дължината на дългата седловина Хекатус Толус, почти скрита зад конуса на Елизиум Монс. Встрани се бе сгушил Албор Толус.
— Ето я — посочи Питър нагоре. На изток блестеше сребърният ръб на въздушната леща, обляна от утринната светлина. Останалата й част все още беше в сянката на планетата.
— Достатъчно близо ли сме? — попита Сакс.
— Почти.
Сакс отново сведе поглед към увеличаващия се полумесец на утрото. Там долу, сред високите мрачни земи на Хесперия, точно над терминатора се издигаше облак пушек. Независимо, че бяха на толкова голяма височина, те навлязоха в този облак. Самата леща плаваше над невидимия поток, като използваше подемната му сила и налягането на слънчевата светлина, за да се задържи на едно място над зоната на горенето.
Вече цялата леща бе огряна от слънцето. Приличаше на огромен сребърен парашут, който няма нищо отдолу. Сребристият й цвят имаше някакви виолетови оттенъци, с цвета на небето. Тя представляваше част от сфера с дебелина хиляда километра. Центърът й бе приблизително на 50 километра от ръба. Въртеше се като фризби. Точно под нея в скалистия връх имаше дупка, в която се изливаше фокусираната слънчева светлина. Навсякъде другаде огледалните ленти, които изграждаха лещата, отразяваха светлината на слънцето и Солета напред и надолу към движещата се точка на повърхността, като фокусираха огромно количество лъчи, способни, както се виждаше, да подпалят дори базалта. Огледалата бяха нагрети почти до 900°К, а температурата на втечнената скала долу стигаше и до 5000°К. Изпаряване на летливите съединения.