Докато гледаше всичко това, в съзнанието на Сакс изплува образът на увеличително стъкло над куп сухи плевели и клони. Пушек, пламък, огън. Концентрирани слънчеви лъчи. Фотонна атака.
— Не сме ли вече достатъчно близо? Сякаш сме точно под нея.
— Не, ние сме доста встрани от ръба. Не би ми се искало да се озовем под това нещо, макар да не мисля, че фокусът й е достатъчен, за да ни изпържи. Както и да е, тя се движи с почти 1000 километра в час.
— Също като реактивните самолети от времето на моята младост.
— Ъхъ. — На таблото пред Питър светна зелена лампичка. — Добре, да започваме.
Той дръпна лоста за управление към себе си. Совалката се изправи на опашката си и започна да се издига точно към лещата, която все още бе на около стотина километра над тях и доста на запад. Питър натисна някакъв бутон. Цялата совалка се разтресе, щом изпод масивните й крила се появиха цял куп ракетни снаряди, които известно време се носеха успоредно на нея, след това двигателите им стартираха едновременно като магнезиеви бенгалски огньове и ракетите полетяха напред и нагоре — към лещата. Приличаха на малки жълти иглички, които не след дълго щяха да се забият в корпуса на това огромно сребристо НЛО. След няколко секунди те изчезнаха от погледите им. Сакс зачака с присвити устни, опитвайки се да спре да мига.
Предният ръб на лещата като че ли започна да се разнищва. Самата леща беше нещо нестабилно — просто огромна въртяща се купа, съставена от плаващи в пространството ивици. Тя започна да се разпада с изумителна скорост. Предният й ръб се претърколи под нея, докато най-накрая се срути. Гледката наподобяваше разтеглено и разтекло се по небето северно сияние, което правеше някакви невъобразими лупинги, сякаш опашките на няколко разпокъсани хвърчила се бяха преплели и сега падаха надолу заедно. Всъщност това бяха милиард и половина тона от материала, от който бе изградена лещата, които с падането си се разнищваха все повече и повече. Движението им изглеждаше бавно, понеже масата им бе огромна. Но независимо от първоначалното впечатление, цялата тази грамада се движеше с доста над пределната скорост. Огромна част от материала щеше да изгори при навлизането си в атмосферата. Силикатен дъжд.
Питър обърна совалката и полетя успоредно на траекторията на падането, като поддържаше курс доста на изток от сгромолясващата се маса. Можеха да я наблюдават под себе си на фона на виолетовото утринно небе — една огромна жълта комета с разрошена оплетена сребриста опашка, която пропадаше надолу към жълтеникавокафявата планета. В небето не остана нищо.
— Добър изстрел — каза Сакс.
Когато се върнаха в кратера Уолъс, ги посрещнаха като герои. Питър отклоняваше всички приветствия:
— Това си беше идея на Сакс. Самият полет не бе кой знае какво, просто поредната рекогносцировка, като изключим стрелбата. Не знам как не сме се сетили за това преди.
— Онези просто ще построят още една — обади се Ан, която стоеше встрани и бе впила доста любопитен поглед в Сакс.
— Но те са толкова уязвими — отбеляза Питър.
— Ракети „земя-въздух“ — добави Сакс изнервено. — Някой може ли да инверт… — да инвентаризира — всички обекти в орбита около Марс?
— Вече сме го направили — каза Питър. — Е, не успяхме да индентифицираме няколко, но по-голямата част — да.
— Не е зле да хвърля един поглед върху списъка.
— Бих искала да говоря с теб — обърна се Ан мрачно към него.
Останалите набързо се изнизаха от стаята, повдигайки учудено вежди като стадо от Арт-Рандълфовци.
Сакс се отпусна в един бамбуков стол. Стаята, в която бяха, беше малка и нямаше дори прозорец. Напълно приличаше на подземията в Андърхил от доброто старо време. Формата бе същата. Конструкцията — също. Тухлите бяха толкова стабилен строителен материал. Ан издърпа един стол и седна срещу него. Беше се навела напред, за да може да го гледа в очите. Изглеждаше доста възрастна. Превъзнасяната водачка на червените. Превъзнасяна, измършавяла, сякаш обладана от духове. Той се усмихна.
— Не ти ли е време да се подложиш на геронтологично лечение? — попита той. Ан не обърна внимание на въпроса му.
— Защо искаше да разрушиш лещата? — попита го на свой ред тя. Погледът й го дълбаеше като с бургия.