— Не ми харесваше.
— Това го знам — намръщи се Ан. — Но защо?
— Просто нямаше нужда от нея. Затоплянето и без това беше достатъчно. Няма видима причина за бързане. Даже едно по-нататъшно затопляне не е и необходимо. Лещата освобождаваше в атмосферата огромни количества CO2. После, щеше да е трудно да ги премахнем. Трудно е да отделиш CO2 от карбонатите, но само в случай, че не ти хрумне да разтопяваш скалата, в която се съдържат. — Той поклати глава. — Това беше голяма глупост. Правят го просто, защото са в състояние да го направят. Канали. Не вярвам в каналите.
— Значи цялата работа е, че просто този тип тераформиране не ти е допаднал, така ли?
— Да. — Той посрещна вбесения й поглед спокойно. — Вярвам в тераформирането, за което се споразумяхме в Дорса Бревиа. И ти подписа, доколкото си спомням.
Ан поклати глава.
— Не? Но нали червените подписаха?
Тя кимна.
— Е… има смисъл. Казвал съм го и преди. Годна за обитаване повърхност до определени коти. Над тях — тънка и студена атмосфера. Бавно. Екопоезия. Не ми харесват новите индустриални методи. Може би само този за докарване на азот от Титан, но не и останалите.
— Ами Солета?
— Не знам. Допълнителното затопляне със слънчева светлина означава, че газовите индустриални методи ще се окажат излишни. Както и другите методи. Можехме да се справим и без Солета. Според мен „огледалата на зората“ бяха достатъчни.
— Но те вече не са под твой контрол.
— Вярно е.
За известно време и двамата замълчаха. Ан изглежда мислеше нещо. Сакс наблюдаваше обветреното й лице и се чудеше кога ли за последен път се е подлагала на лечение. Урсула им препоръчваше да го правят минимум веднъж на всеки 40 години.
— Не бях прав — произнесе накрая той. — Трябваше да изчакаме известно време, преди да започнем. Няколко десетилетия изучаване на първичното състояние нямаше да са ни излишни. Можеше оттам да изплува отговорът на въпроса как да действаме. Никога не съм мислил, че нещата ще се променят чак толкова много. Първоначалната ми идея бе нещо от рода на екопоезията.
Ан присви устни.
— Да, но сега е твърде късно.
— Да, за съжаление. — Той обърна ръката си с дланта нагоре и започна да я разглежда. Линиите изглеждаха както обикновено. — Трябва да се подложиш на лечение.
— Решила съм вече да престана да се подлагам.
— О, Ан, не говори така. Питър знае ли? Ти си ни необходима. Наистина имаме нужда от теб.
Тя стана и излезе от стаята.
Следващият му проект бе доста по-сложен. Въпреки че Питър бе съгласен, хората от Вишняк бяха настроени скептично. Сакс изложи идеята си по най-добрия начин, на който бе способен. Питър му помогна. Възраженията им постепенно се превръщаха в практически предложения. Прекалено обемисто? Привлечете повече богдановисти. Невъзможно е да се работи под прикритие? Разрушете мрежата на полицейското наблюдение. „Науката е съзидание“, каза им той. „Това не е наука — отвърна му Питър, — това е инженерство.“ Михаил се съгласи. Екосаботаж, роден от екологичното инженерство. Нещо доста трудно за планиране.
Нещата постепенно започнаха да се оформят. Но въпреки това измина много време, преди Сакс и Питър отново да излетят със совалката. Този път те направо излязоха изцяло в стратосферата и дори се издигнаха над нея. Двадесет хиляди километра нагоре, докато най-накрая не се приближиха до Деймос.
Силата на гравитацията на малката луна бе толкова слаба, че кацането приличаше повече на влизане в док. Джаки Буун, която им помагаше в проекта (главно, за да бъде по-близо до Питър, както заподозря Сакс), пилотираше совалката. Когато се приближиха на достатъчно разстояние, пред Сакс се откри чудесна гледка през илюминатора на кокпита. Черната повърхност на Деймос сякаш бе покрита с дебел пласт прашен реголит. Всички кратери бяха почти погребани под него, а ръбовете им приличаха на гладки обли трапчинки по прашния килим. Джаки плавно смъкна совалката към границата между кратерите Суифт и Волтер. Деймос бе свързан с приливите и отливите и именно там бе удобството на проекта им. Субмарсианската точка изпълняваше ролята на 0 градуса както ширина, така и дължина. Ръбът, на който се приземиха, бе близо до екватора, на 90 градуса дължина. Около десет километра път пеша до субмарсианската точка.
Когато достигнаха границата, ръбът на Волтер изчезна зад извития черен хоризонт. Прахът полетя настрани, издухан от ракетните двигатели на совалката. Оказа се, че слоят прах, покриващ скалата, е само няколко сантиметра. Въглероден хондрит на възраст 5 милиарда години. Приземиха се със здраво тупване, совалката леко отскочи и бавно се заспуска отново надолу. Сакс чувстваше съвсем слаб натиск към пода. Едва ли тежеше повече от 2–3 килограма.