Останалите совалки започнаха да се приземяват от двете им страни, вдигайки във вакуума огромни облаци прах, които бавно падаха обратно на повърхността. След около половин час всички совалки се бяха подредили в редица, която свързваше отчетливите линии на двата хоризонта. Заедно представляваха доста свръхестествена гледка. Облите им повърхности блестяха като хитин под хирургическата светлина на голото слънце, а прозрачността на вакуума правеше ръбовете им ясни и свръхфокусирани. Като насън.
Всяка совалка носеше някакъв компонент на системата. Роботизирани сонди, машини, които прокарваха тунели, автоматизирани пневматични чукове, водосборни галерии, за да отделят тежката вода, която бе около 1 част от всеки 6000 части обикновена вода, малък ядрен реактор и най-накрая управляеми ракетни двигатели, по-голямата част от които обаче бе пристигнала със совалките, приземили се върху обратната страна на Деймос.
Техниците-богдановисти, които пристигнаха заедно с оборудването, извършиха цялото инсталиране. Сакс облече един от тромавите скафандри и излезе на повърхността. Искаше да се поогледа. Сякаш се разхождаше по морското дъно, само че нямаше никакво съпротивление. Космически океан. Той се наведе и зарови ръце в праха. На 10–20 сантиметра не се напипваше никаква скала; можеше да е на 10 или 20 метра дълбочина, дори и повече. Облаците прах, които се бяха вдигнали при ровенето му, се уталожиха след 15 секунди. Прахът беше толкова фин, че в каквато и да е атмосфера би останал като суспензия безкрайно дълго време. Но във вакуума падаше като всичко друго. Само че гравитацията не бе достатъчна, за да го придърпа от по-далече. Вероятно човек с един ритник можеше да изкара праха в космическото пространство. Сакс поклати глава и се изкатери обратно в шлюза.
Няколко месеца по-късно, когато вече беше в Екус Касма, роботите на Деймос завършиха работата си и стартовото устройство възпламени началното количество деутерий. Въпросното устройство изхвърляше всяка секунда хиляда тона натрошена скала със скорост 200 км/сек. Цялата тази маса летеше по допирателна към орбитата. След близо четири месеца около 50% от обема на Деймос щяха да бъдат изстреляни и устройството щеше да прекрати работа.
Тогава малката луна щеше да бъде на 614 287 км от Марс, според изчисленията на Сакс, и щеше да бъде на път напълно да се освободи от влиянието на планетата, за да стане отново свободен астероид.
В момента Деймос плуваше в нощното небе, огромен сив картоф с неправилна форма, по-слабо осветен от Венера или Земята, с изключение на блестящата комета, която излизаше от единия му край. Интересна гледка. Новини и от двата свята. Скандално! Дори и в редиците на съпротивата мненията бяха противоречиви. Хората спореха „за“ и „против“. Още и още разправии и кавги. На Хироко май започваше да й писва. На Сакс му се струваше, че тя мисли дали не може да изчезне за малко от цялата тази дандания. Да, не, какво, къде, кой, защо…
Ан се свърза с него, за да му зададе същите въпроси. Изглеждаше бясна.
— Това бе великолепна площадка за разполагане на оръжия — отвърна Сакс. — Ако я бяха превърнали във военна база, както направиха с Фобос, щяхме да бъдем безпомощни.
— Значи си го направил, само защото е съществувала някаква вероятност Деймос да се превърне във военна база?
— Ако Аркадий и екипът му не бяха предвидили тази вероятност за Фобос, нямаше да можем да се справим с него. Щяха да ни изтрепят като кучета. Освен това швейцарците са подочули вече нещичко и ни предупредиха.
Ан клатеше глава и го гледаше, сякаш се бе побъркал. Полудял саботьор. Според него, по-скоро класически вариант на „присмял се хърбел на щърбел“. Той твърдо посрещна погледа й. Когато тя прекъсна връзката, Сакс сви рамене и се обади на богдановистите.
— Червените притежават каталог на… всички обекти в орбита около Марс. Ще ни трябват преносители „земя-космос“. Спенсър ще помогне. Екваториални силози. Пасивни мохоли. Разбрахте ли?
Отсреща му казаха, че са разбрали. Вече дори да се случеше нещо, нямаше да могат да ги атакуват от космоса.
Част девета
Импровизацията
Заселването на нова страна винаги е било предизвикателство. Веднага щом строителството на купола над Ниргал Валис завърши, „Сепарасион де Л’Атмосфер“ пусна в действие няколко от най-големите си аератори. Скоро пространството под купола беше изпълнено със смес от водород, кислород и азот с налягане около 500 милибара, която бе изтеглена и филтрирана от околния въздух, чието налягане сега бе около 240 милибара. Хората започнаха да се нанасят — от Кайро, Сензени На и отвсякъде другаде от двата свята.