Първите заселници живееха в каравани в близост до малки портативни оранжерии. Докато работеха над почвите в каньона с плугове и бактерии, те използваха тези оранжерии, за да отглеждат първоначалните си посеви, дърветата и бамбука, от които щяха да строят къщите си, както и пустинни растения, които после щяха да разпръснат извън фермите. Глината по дъното на каньона беше добра основа за развитието на почва, въпреки че бе необходимо да се добавят азот, поташ и различни видове микроорганизми — тя съдържаше, както обикновено, голямо количество фосфор и най-разнообразни соли — повече, отколкото желаеха.
Така преминаваха дните им — в подобряване на почвата, в отглеждане на реколтата на оранжериите и в създаване на устойчиви на солената среда растения. Търгуваха почти из цялата долина и още в деня, в който се нанесоха, изникнаха малки селски пазарчета, пътечки между фермите, както и една главна магистрала, преминаваща през средата на долината, точно до потока. Ниргал Валис нямаше водоизточник, затова един тръбопровод от Маринерис изпомпваше достатъчно вода, за да образува малък поток. Водите му бяха събирани при портата Узбой и връщани отново на върха на купола.
Всяка ферма бе около няколко хектара. Почти всички се опитваха да отглеждат по-голямата част от храната си на това пространство. Повечето разделиха парцела си на шест малки ниви, като редуваха посевите всеки сезон — една година нива, другата — ливада. Всеки човек имаше собствена теория за отглеждането на посевите и за подобряването качеството на почвата. Доста хора отглеждаха и по малко жито за търговия, орехи, плодове или дървета за дървен материал. Някои гледаха кокошки, други — овце, кози, свине, крави. Повечето крави бяха миниатюрни и не бяха по-големи от прасе.
Гледаха да строят фермите си долу, на дъното на каньона, близо до потока, а по-грубата и по-дива земя близо до стените на каньона оставиха пустееща. Поканиха и Американското югозападно общество за диви животни, така че в скоро време около тях се появиха гущери, костенурки и зайци, а койоти, соколи и рисове започнаха да правят набези към кокошките и овцете им. Преживяха нахлуване на алигатори, след това на жаби. Популациите малко по малко се установиха в оптималните си размери, но не бяха рядкост острите резки колебания. Растенията започнаха да се разпространяват от само себе си. Долината взе да изглежда така, сякаш животът винаги бе съществувал там в този си вид. Само стените от червен камък стояха непроменени, скалисти и стръмни, издигащи се като стражи над този малък крайречен свят.
Мая Катерина Тойтовна се събуди в лошо настроение. Беше разстроена от някакъв сън, който напълно й се изпари от главата, щом стана от леглото. Сякаш някой бе дръпнал синджира на тоалетното казанче в мозъка й. Сънищата бяха опасни. Тя се облече с гръб към малкото огледало над мивката и слезе в общата столова. Всичко в Сабиши бе построено в марсианско-японски стил. Нейният квартал например приличаше на „дзен“-градина — борове и мъх, разпръснати сред полирани розови скали. Беше красиво по някакъв странен пестелив начин, който според Мая бе неприятен, сякаш бе укор за бръчките й. Тя се опита да не го забелязва, доколкото може, и се съсредоточи върху закуската. Смъртоносната скука на ежедневните задължения. На съседната маса Влад, Марина и Урсула закусваха с група сабишиански исеи. Сабишианците бяха с бръснати глави и това, заедно с работните им комбинезони, ги правеше да изглеждат като дзен-монаси. Един от тях включи малкия монитор на масата им. Започнаха земните новини, метанационална продукция от Москва, която имаше точно толкова връзка с действителността, колкото и „Правда“ някога. Някои неща никога не се променят. Гледаха излъчването на английски. Произношението на говорителя бе по-добро от нейното, дори и след всичките тези години. „Ето и последните новини от петия ден на август 2114 година.“
Мая замръзна в стола си. В Сабиши беше четвъртият ден на 2 ноември, дните бяха къси, а нощите топли за тази 44-а марсианска година. Мая изобщо нямаше представа коя дата е в момента на Земята, както не бе имала от години. Само че съгласно това, което бе казал говорителят, днес бе рожденият й ден. Нейният… трябваше да пресметне… нейният 130-и рожден ден.
Направо й прилоша. Тя се намръщи, захвърли недоядената закуска в чинията си и я загледа втренчено. Мислите запърхаха в главата й като птици, струпали се на дърво. Не можеше да ги проследи. Сякаш бе ослепяла. Какво означаваше тази ужасяваща неестествена възраст? Защо им трябваше да включат екрана точно в този момент?