Заряза подобната на полумесец питка, която изведнъж й се стори някак си заплашителна, и излезе навън под бледата светлина на есенната утрин. Тръгна по прекрасния главен булевард на стария квартал на Сабиши, покрит със зелена трева. Един явор препречваше пътя на слънчевите лъчи и пламтеше в пурпурни цветове. В общежитието от отсрещната страна на площада видя Йели, който играеше на кегли с някакво малко момиченце — вероятно пра-пра-правнучката на Мери Дункъл. Много хора от Първата стотица сега бяха в Сабиши (може да се каже, че това сега бе техният „полусвят“), всички прибрани на топли места в местната икономика, в стария квартал, с фалшиви самоличности и с швейцарски паспорти — всичко изпипано до съвършенство, което им позволяваше да живеят на повърхността. Никой не се нуждаеше от пластична хирургия, понеже възрастта се бе погрижила достатъчно за това — едва ли някой би ги познал сега. Мая например можеше да се разхожда до утре по улиците на Сабиши и хората да виждат в нея просто една от многото дърти вещици в града. Ако някой от „Транзишънъл Оторити“ я спреше, щеше да разпознае в нея единствено Людмила Новосибирская. Но в действителност никой нямаше да я спре.
Тя тръгна из града, като се опитваше да се махне от самата себе си.
Компютърът на китката й избръмча. Мая раздразнено прие повикването. Беше Марина.
— Саксифрейдж е тук — каза тя. — Ще се срещнем в западната каменна градина след около час.
— Ще дойда — каза Мая и прекъсна връзката.
Очертаваше се доста забавен ден. Тя тръгна, скитайки се, около периметъра на града, разсеяна и потисната. Сто и тридесет години! Сегашният рекорд за дълголетие беше 170 години и горната му граница продължаваше да се покачва, без да дава признаци на забавяне или спиране. Хората, които се бяха подложили на лечението, умираха единствено от редки болести, като резултат от нещастни случаи и поради медицински грешки. Както и от убийства. И самоубийства.
Мая стигна до западните каменни градини без дори да е видяла някоя от тесните улички на стария квартал на Сабиши. Ето така възрастните не си спомняха дори събития, станали наскоро — понеже не ги виждаха и не ги забелязваха. Паметта се загубваше, преди още да се е превърнала в памет, понеже човек се съсредоточаваше усилено върху миналото.
Влад, Урсула, Марина и Сакс бяха седнали на една пейка точно срещу местата, обитавани някога от първите сабишианци. Мая седна при старите си колеги и впи мрачен поглед в тях. Сбирщина сбръчкани вещици и ексцентрици. Чувстваше се така, сякаш това бяха напълно непознати хора, които никога не бе срещала. Е, пламенните очи на Марина й изглеждаха познати, както и тънката усмивчица на Влад — никак не бе изненадващо човек да я открие върху лицето на мъж, който живее очевидно в хармония и определено в напълно изолирани интимни отношения с две жени от осем години насам. Въпреки всичко се говореше, че Марина и Урсула бяха лесбийска двойка, а Влад им беше нещо като компаньон. Но никой не можеше да бъде сигурен. Урсула също изглеждаше доволна. Както винаги. Любимата леличка на всички. Да, ако човек се съсредоточеше, можеше да ги види. Единствено Сакс беше съвсем различен — елегантен мъж със счупен нос, който все още не се бе наканил да оправи. Той стърчеше насред новото му привлекателно лице като обвинение към нея, сякаш за това бе виновна тя, а не Филис. Сакс избягваше да я гледа в очите и съсредоточено наблюдаваше патиците в краката си, сякаш ги изучаваше. Ученият в процес на работа. С това изключение, че той сега бе типичен „луд учен“, който внасяше невероятна бъркотия и хаос в плановете им. Мая присви устни и погледна към Влад.
— „Субараши“ и „Еймекс“ увеличават броя на копоите на „Транзишънъл Оторити“ — каза Влад. — Получихме съобщение от Хироко. Те са били тези, които са събрали групата, атакувала Зигота, и сега се придвижват на юг между Аргире и Хелас. Явно не знаят къде са скритите убежища, но проверяват една по една горещите точки. Навлезли са в Кристианополис, превзели са го и са го превърнали в база за операциите си. Около 500 човека са, тежко въоръжени и закриляни от космоса. Хироко казва, че едвам удържа Койота, Касей и Дао да не поведат първомарсианците в атака. Ако открият още някое убежище, радикалите ще обявят настъпление.
„Искаш да кажеш младежите на Зигота“, помисли си горчиво Мая. Не ги бяха възпитали както трябва — както ектогените, така и цялото поколение сансеи, на около 40 години средно — и сега направо ги сърбяха ръцете за бой. А Касей, Питър и останалите нисеи, средно по на 70 години, при нормално стечение на обстоятелствата биха чакали дълго, преди да станат предводители на своя свят. А Сега бяха в сянката на безсмъртните си родители — как ли се чувстваха? И как ли биха действали, ръководени от тези чувства? Може би някои от тях разбираха, че една революция би била точно това, което би им дало шанс да се изявят. В края на краищата революцията бе империята на младите.