Когато всичко свърши, Мая се взря безмилостно в странната пародия в огледалото — безумно смразяващо подобие на мъж. Орелът се бе превърнал в лешояд — глава като на „скинхед“, набръчкан врат, дребни светещи очи, нос като кука и обърната надолу уста с невероятно тънки, почти невидими устни. Докато се вглеждаше в това отвратително лице, дълго, дълго време не можа да си спомни нищо за Мая Тойтовна. Тя стоеше застинала в настоящето. Бездомна във всяко едно отношение.
Внезапно почукване на вратата я накара да подскочи и я извади от вцепенението. Мая се поколеба и изведнъж се почувства засрамена, дори изплашена. Някаква безкрайно далечна част от нея изграчи:
— Влез.
Вратата се отвори. Беше Мишел. Когато я видя, замръзна на прага.
— Е? — каза тя, впила поглед в него. Чувстваше се гола.
Той преглътна и килна глава настрани.
— Прекрасна, както винаги. — Усмивката му бе жалка.
Мая трябваше да се засмее. Вместо това обаче седна на леглото и започна да плаче.
— Понякога — каза тя през сълзи, — понякога страшно ми се иска да престана да бъда Тойтовна. Писна ми от всичко, което съм правила някога.
Мишел седна на леглото до нея.
— Ние сме пленници на самите себе си до самия ни край. Такава е цената, която човек плаща за това, че е разумно същество.
Мая поклати глава.
— Бях долу в парка с Влад, Урсула, Марина и Сакс, който ме ненавижда, и докато ги гледах, да, наистина трябва да направим нещо, наистина трябва, но докато ги гледах всички тях… и се опитвах да си спомня… внезапно ми се стори, че сме страшно обрулени хора.
— Случиха се много неща — кимна Мишел и сложи ръка върху нейната.
— Имаш ли проблеми със спомените? — Мая потрепери и сграбчи ръката му като спасителен пояс. — Понякога се страхувам до смърт, че ще забравя всичко.
— Проблемите с паметта са нещо обичайно на нашата възраст — каза внимателно Мишел. — Особено що се отнася до по-отдалечените събития. Има определени упражнения, които помагат в това отношение. Самият акт на припомнянето усилва спомените.
— Но ако не можеш да се изправиш пред това, което ще си спомниш… О, Мишел… Марина каза, че Франк е убил Джон. Каза го на другите, когато си мислеше, че не чувам, каза го така, сякаш това е нещо общоизвестно! — Мая го сграбчи за рамото, като че ли можеше да изкопчи истината от него с хищно извитите си нокти. — Кажи ми истината, Мишел! Вярно ли е това? Всички ли мислите, че е било така?
Мишел поклати глава.
— Никой не знае какво е станало в действителност.
— Но аз бях там! Бях в Никозия същата нощ! Бях с Франк, когато се случи всичко! Дори не си е и помислял за това, кълна се!
— Добре, Мая, ще ти кажа всичко, което съм чувал някога. Имаше слухове — невероятно много и най-разнообразни! — за случилото се през онази нощ. Наистина някои твърдят, че Франк е бил… замесен. Или свързан с арабите, които убиха Джон. Че се е срещнал с онзи, който умря по-късно на следващия ден. И така нататък.
Мая започна да плаче още по-силно. Тя се преви надве и се облегна на рамото на Мишел. Дишаше тежко.
— Не издържам вече. Ако не знам какво се е случило… как мога да си спомня? Как мога дори да мисля за това?
Мишел я прегърна и я залюля, за да я успокои.
— Чудя се дали няма да се почувстваш по-добре, ако разучиш това-онова. Да прочетеш нещо за Джон и Франк. Сега вече има книги за тях. Освен това може да разпиташ други, които са били тогава в Никозия, в частност арабите, които са видели Селим ел-Хаил, преди да умре.
— Ами… — Мая подсмръкна и хвърли един поглед през стаята. От огледалото на отсрещната стена я гледаше освирепял сериен убиец. — О, Господи, толкова съм грозна — възкликна тя. Погнусата от собствения й вид едва не я накара да повърне. Разтърси глава. — Така. Значи казваш да разпитам. При сегашните обстоятелства определено предпочитам да действам. — Мая му разказа за новините от Юга и за собственото си предложение към другите. — Направо ме вбесяват. Всички чакат някакво бедствие, за да ударят отново. Всички, с изключение на Сакс, а той е бита карта със саботажите си, за които не се съветва с никого, освен с глупаците около него. Трябва да действаме координирано!
— Съгласен съм.
Тя впи поглед в него.
— Ще дойдеш ли с мен в басейна Хелас?
Мишел се усмихна — спонтанна усмивка, изразяваща искрено удоволствие. И наслада, че го е помолила! При вида на това сърцето й трепна.
— Да, разбира се — отвърна той. — Имам малко работа за довършване тук, но ще ми отнеме само една-две седмици. — Отново се усмихна. Мая разбра, че той я обича — не просто като приятел или терапевт, но е и влюбен в нея. Е, все още се държеше на разстояние, типично за него, нещо от рода на дистанцията на терапевта. Така, че да може да диша. Да бъде обичана, но да може и да диша.