— Значи все още ме понасяш, нищо, че изглеждам ужасно, така ли?
— О, Мая! — Мишел се засмя. — Да, ако искаш да знаеш, все още си прекрасна. А ти, слава Богу, все още искаш да знаеш. — Той я прегърна, след това я отдръпна от себе си и я разгледа. — Малко е пуританско, но е красиво.
Планините, които заобикаляха басейна Хелас, бяха най-широки в западната си част, наречена Планините Хелеспонт, и именно в тази си част напомняха най-много земните планини. На север, където линиите от Сабиши и Бъроуз се пресичаха, масивите бяха по-тесни и по-ниски и не предизвикваха представа за планински терен, а по-скоро за неравно издигане на дъното на басейна. Изглеждаше така, сякаш земята се разливаше на север на дълги концентрични вълни. Жп линията се точеше надолу по склона и често трябваше да преминава по дълги рампи, врязани в страните на каменните вълни, като всяка една бе по-ниска от предната. По време на завоите влакът забавяше значително ход, така че Мая наблюдаваше през прозореца голото базалтово рамо на вълната, по която слизаха в момента, или огромния масив на северозападната част на Хелас, който бе на три километра под тях: широко равно поле, което в основата си бе обагрено в смес от охра, маслиненозелено и каки, а под хоризонта приличаше на мръсна бяла каша, която блещукаше като натрошено огледало. Това беше ледникът над Лоу Пойнт, който все още бе замръзнал в по-голямата си част, но с всяка година се разтапяше все повече и повече. По повърхността му блестяха езерца от разтопена вода. В далечината искряха значително по-дълбоки улеи, изпълнени с вода, които гъмжаха от живот. Хората изпомпваха водния слой под планините и го насочваха към дъното на басейна. Дълбоката депресия в северозападната част, където бяха Лоу Пойнт и мохолът, бе центърът на това ново, дълго над 1000 километра море. На най-широкото си място, над Лоу Пойнт, то достигаше 300 километра. Море, разположено в най-ниската точка на Марс. Многообещаващо местоположение, както твърдеше Мая от първия миг, когато се приземиха.
Градът Одеса бе основан доста нагоре по северния склон на басейна, на височина един километър. На тази височина се планираше да бъде окончателното ниво на новото море. С други думи, това бе пристанищен град, който чакаше пристигането на водата. Строителите му бяха предвидили това и затова южният му край представляваше дълга крайбрежна панорамна улица, преминаваща под купола, който бе подсилен с висока дига. Видът на дигата оставяше у наблюдателите впечатлението, че това е половин град, чиято южна част е била отсечена и е изчезнала нанякъде.
Влакът забави ход и спря в гарата на града. Гледката изчезна. Мая взе чантата си и тръгна след Спенсър. Все още избягваха да се поглеждат един друг, но щом излязоха от гарата, се смесиха с някаква група, която чакаше на спирката на трамвая, и се качиха в един и същи трамвай, който потегли зад крайбрежния парк около дигата. Близо до западния край на града и двамата слязоха на една и съща спирка.
Там, над един открит базар в сянката на чинарите, имаше малък триетажен хотел, разположен в ограден със стени двор, по краищата на който растяха млади кипариси. Всеки етаж на сградата бе по-вдаден навътре от предишния, така че на втория и третия етаж имаше просторни веранди, които гледаха към дърветата и саксиите с цветя. Докато се изкачваха по стълбите, Мая откри, че тази архитектура по нещо й напомня за вкопаните аркади на Надя. Само че сега, под лъчите на късното следобедно слънце, които обливаха белите стени и сините щори на базара, гледката напомняше на пейзаж от Средиземно или Черно море — е, не съвсем като този, който се откриваше от прозорците на някой луксозен блок в земната Одеса. Когато стигна до портата на двора, Мая се обърна, за да хвърли последен поглед над чинарите до базара. Слънцето залязваше над Планините Хелеспонт на запад. Отблясъците му върху далечния лед пламтяха в жълто като парчета масло.
Тя последва Спенсър през двора и вътре в сградата поговори с администраторката малко след него, получи ключа си и се качи в апартамента си. Цялата сграда принадлежеше на „Праксис“ и някои стаи играеха ролята на убежища, като нейната и тази на Спенсър например. Качиха се заедно в асансьора и слязоха заедно на третия етаж, без да разменят нито дума. Стаята на Мая бе четири врати по-надолу от тази на Спенсър. Тя влезе вътре. Две просторни помещения, едното с кухничка, баня и празна веранда. От прозореца на кухнята се виждаше ледът в далечината.
Мая остави чантата си на леглото и излезе до пазара, за да си купи нещо за вечеря. Напазарува от амбулантните търговци, чиито колички и чадъри бяха разпръснати навсякъде, и седна на една пейка. Хапваше сувлакия и отпиваше от една малка бутилчица рецина, наблюдавайки тълпите хора, които бяха излезли на вечерна разходка по крайбрежната улица. Най-близкият ръб на леденото море бе на около 40 км оттук. Всичко, с изключение на най-източната част на леда, бе в сянката на Хелеспонт — мрачносини нюанси на изток от блестящото високопланинско розово.