Със Спенсър долу в залата сградата леко напомняше за Андърхил. Понякога от града пристигаха посетители, които използваха жилището им като безопасно убежище. Когато пристигнаха и останалите от Първата стотица, често всички заедно слизаха долу до безводната брегова линия. Наблюдаваха ледения хоризонт и обменяха новини и клюки помежду си като стари приятели. Първомарсианците, предвождани от Касей и Дао, ставаха все по-радикални. Питър работеше по елеватора. Явно го влечеше като пеперуда към пламък. Сакс за известно време бе спрял екосаботажите си, слава Богу, и се бе съсредоточил върху индустриалните си опити във Вишняк. Мая поклати глава, щом чу това. Не военната мощ щеше да им е необходима, по този въпрос тя, Надя, Ниргал и Арт бяха единодушни. Трябваше им нещо друго, нещо, което все още беше загадка. Тази пролука в мисленето й беше едно от нещата, които я караха да се плъзга надолу по синусоидата на настроенията си. Едно от нещата, които я вбесяваха.
Координирането на различните аспекти от програмата по наводняването на басейна започваше да става интересно. Мая всеки ден слизаше пеша или с трамвай до офиса си в центъра на града, където започваше усилено да сортира различните доклади, изпратени от множеството екипи. Всички отчети бяха пълни с бомбастични цифри — количеството вода, което бяха излели в басейна — и всички бяха затрупани от искания за още оборудване и още персонал, докато най-накрая ставаше ясно, че „Дийп Уотърс“ не може да удовлетвори всички молби. От офиса й беше трудно да прецени коя молба да удовлетвори и коя — не. Техническите й помощници обикновено само прибелваха очи и свиваха рамене. Един от тях веднъж й каза: „Това е все едно да си арбитър на дискусия между лъжци“.
Освен тези, пристигаха и доклади от новостроящите се селища. Нямаше съмнение, че хората, които ги строяха, бяха от Черноморската групировка или от метанационалните компании, свързани с нея. Много от селищата бяха просто неидентифицирани — един от екипите например бе отбелязал в отчета си наличието на град под купол, за чието съществуване нямаше официални данни… и толкова. А два от големите проекти в каньона, в Дао Валис и в системата Дао-Реул, определено бяха населени с много повече хора, отколкото бяха според официалната документация — хора, които следователно живееха под фалшива самоличност като нея или в противен случай живееха изцяло извън мрежата. Което бе доста интригуващо.
Железопътната линия около Хелас бе напълно завършена миналата година. Построяването й бе сложно, понеже ръбът на басейна бе набразден от множество пукнатини и ридове. Но сега линията бе готова и Мая реши да задоволи любопитството си и да предприеме една обиколка, за да инспектира лично всички проекти на „Дийп Уотърс“ и да хвърли по един поглед на новите селища.
Тя покани една млада ареоложка на име Диана да я придружи. Докладите на Диана бяха от източната част на басейна и бяха сбити и незабележителни. Но Мая бе научила от Мишел, че Диана е дъщеря на Пол — сина на Естер. Естер бе родила Пол много скоро след като бе напуснала Зигота и, доколкото Мая знаеше, не бе казала на никого кой е бащата на сина й. Това можеше да бъде съпругът й, Касей (в такъв случай Диана бе племенница на Джаки и пра-правнучка на Джон и Хироко), или, както предполагаха мнозина, можеше да е Питър (в такъв случай тя бе полуплеменница на Джаки и пра-правнучка на Ан и Симон). И в двата случая Мая бе доста заинтригувана. А така или иначе младата жена бе една от йонсеите — четвъртото поколение марсианци. В това отношение за Мая нямаше голямо значение кои са били прародителите й.
Оказа се, че и самата Диана е доста интересна. Мая се срещна с нея в офисите в Одеса няколко дена преди пътуването. Огромният й ръст (бе висока над два метра и въпреки това бе закръглена и мускулеста), невероятната й грация и скулестите й азиатски черти я правеха да изглежда като член на нова раса, която сега щеше да прави компания на Мая в това кътче на света.