Но какъвто и да бе цветът на водата, това си беше течаща река, преминаваща през определено речна долина, пясъчни брегове, ронещи се островчета, дълбоки вирове, многобройни бързеи и доста нагоре по течението — няколко малки водопадчета. Под най-малкия от тях водата и пяната от розови ставаха почти бели. Течението отнасяше надолу парченца от тази бяла пяна и ги захвърляше върху скалите и зъберите, които стърчаха от бреговете.
— Реката Дао — каза Диана. — Хората, които живеят там долу, я наричат Рубинената река.
— Много хора ли има долу?
— Няколко хиляди. Повечето са се установили доста близко до Хелс Гейт. Но нагоре по реката има малки семейни парцелчета и други подобни.
Мая се взря в гледката, която определено й напомняше с нещо за младостта й, за някоя река… За горната част на Риони в Грузия? За Колорадо, която бе видяла по време на едно от посещенията й в Америка? Не можеше да си спомни. Целият й живот бе толкова смътен…
— Толкова е красиво. И толкова…
Тя поклати глава. В гледката имаше нещо, което не можеше да си спомни да е виждала преди — сякаш не беше на място, сякаш не й бе дошло времето, сякаш представляваше пророческо надникване в далечното бъдеще.
— Хайде да се качим още малко нагоре и да видим Хадриака.
Мая кимна. Върнаха се в колата. Веднъж или два пъти, докато продължаваха нагоре по хълма, пътят се издигна достатъчно над фундамента, за да могат да видят още малко от дъното на каньона. Мая забеляза, че реката продължава да си проправя път сред скали и зеленина. Но Диана не спря втори път и Мая не успя да види следи от селища.
В горния край на покрития с купол каньон се издигаше огромна бетонена фабрика, в която се намираха машините за преработка на въздуха и помпената станция. На склона северно от тази станция се извисяваше цяла гора от вятърни мелници, чиито внушителни крила гледаха на запад и бавно се въртяха. Над всичко това се възвисяваше ниският конус на Хадриака Патера — вулкан, чиито страни бяха необичайно набраздени от сложно преплетена мрежа от лавови канали, като по-новите прорязваха стените на по-старите. Зимният сняг ги беше изпълнил, без да покрива голата черна скала между тях и тя бе излъскана до блясък от ураганните ветрове, съпътстващи снежните бури. Резултатът бе огромен черен конус, забит в покритото с белези небе, изпъстрен със стотици преплетени бели резки.
— Много е красиво — каза Мая. — Може ли да се види от дъното на каньона?
— Не. Но много от хората работят на ръба или в електроцентралата. Така че го виждат всеки ден.
— Тези заселници… кои са те?
— Като слезем долу, ще те запозная с тях и ще видиш сама.
Мая кимна, наслаждавайки се на стила на Диана, който все още й напомняше по нещо на този на Ан. Всички сансеи и йонсеи бяха много странни според Мая. Но Диана бе изключение — може би беше малко особнячка, но сравнена с по-екзотичните й съвременници и с децата от Зигота, беше обикновена. А това бе добре дошло за Мая.
Докато Мая я наблюдаваше и обмисляше всичко това, Диана подкара колата надолу към каньона по един стръмен път, който се спускаше по гигантски древен сипей. Точно тук бе избликнал първият водоносен слой, но въпреки това теренът не бе много разбъркан — единствено титанични сипеи, легнали по ъгъла на естествения наклон.
Самото дъно на каньона бе предимно равно и неначупено. Не след дълго Диана подкара ровъра по него, по една писта в реголита, напръскана с фиксаж. След около час шофиране те преминаха през зелена ливада, сгушена в мързеливата извивка на широк меандър на реката. В центъра на ливадата сред пинии и трепетлики се бяха скупчили няколко къщички с дървени покриви. От самотен комин се издигаше тънък пушек.
Мая се взря в селището (кошара, пасище, кошери, обор, зеленчукова градина). Беше очарована от красотата му, от архаичната му цялост, от това, че изглеждаше откъснато от пустинното червено плато над каньона — откъснато от действителността, от историята, дори и от времето. Мезокосмос. За какво ли мислеха в малките си къщички на Марс и на Земята? За какво ли ги беше грижа?
Диана спря колата. Няколко души излязоха, за да видят кой идва. Налягането на въздуха беше около 500 милибара и то удържаше теглото на купола, понеже атмосферата навън бе около 250 милибара средно. Затова Мая отвори шлюза и излезе навън без шлем, чувствайки се гола. Беше й неудобно.
Заселниците бяха млади местни жители. Повечето от тях бяха дошли през последните няколко години от Бъроуз и Елизиум. В долината живееха и няколко земни жители, както им казаха впоследствие — не много, но съществуваше програма на „Праксис“, която докарваше хора от по-малките държави на Земята. Така че тук сега живееха няколко швейцарци, гърци и навахи. Освен това близо до Хелс Гейт имаше малко руско селище. Поради това в долината хората говореха на най-различни езици, но английският бе основен, а освен това и първият, който младите туземци научаваха. Всички те имаха акценти, които Мая не бе чувала преди, и правеха странни граматически грешки или поне на нея й се струваше така. Например всеки глагол след първия бе в сегашно време.