На следващата сутрин Мая заразпитва Диана за всички — за Пол, Естер, Касей, Ниргал, Рейчъл, Емили, Реул и за останалите от домочадието на Хироко, за децата им и за децата на техните деца. Какво правеха сега? Какво щяха да правят? Имаше ли Ниргал много последователи?
— О, да, разбира се. Ти самата видя. Той пътува постоянно и в северните градове има цяла мрежа от хора, които се грижат за него. Приятели, приятели на приятелите и така нататък.
— Мислиш ли, че те ще подкрепят…
— Друга революция ли?
— Исках да кажа „движение за независимост“!
— Наричай го както искаш. Да, ще го подкрепят. По-точно, ще подкрепят Ниргал. За тях Земята е някакъв кошмар — кошмар, който се опитва да ги въвлече в състава си. А те не желаят това.
— Те? — попита усмихнато Мая.
— О, и аз. — Диана се усмихна в отговор. — Ние.
Докато продължаваха да обикалят около Хелас по часовниковата стрелка, Мая си припомни още веднъж този разговор. Един консорциум от Елизиум, който нямаше видими връзки с никоя от метанационалните компании или поне Мая не успя да открие такива, току-що бе завършил покриването на долината Хармакис-Реул, използвайки същия метод, който бе използван и при покриването на Дао. Сега в двата свързани каньона живееха стотици хора, които строяха установки за въздуха, подобряваха състава на почвите и засяваха и отглеждаха нова биосфера. Оранжериите им и фабриките им произвеждаха голяма част от онова, от което се нуждаеха при работата си. В пустеещите земи на изток от Хесперия добиваха метали и газове, които после бяха прехвърляни в едно градче точно до Хармакис Валис, наречено Сухуми. Тези хора имаха начални програми и семена, явно не бяха вложили прекалено много акции в „Транзишънъл Оторити“, не бяха молили за разрешение да се заемат с проекта си и определено не харесваха официалните екипи на Черноморската групировка, които по правило бяха официални представители на земните метанационали.
Въпреки всичко обаче там имаше глад за работна ръка, затова хората с радост приемаха техници и ръководители от „Дийп Уотърс“, а също и каквото и да е оборудване. Практически всяка една група от тези, с които Мая се срещна в Хармакис-Реул, помоли за подкрепа. Повечето се състояха от млади местни жители, които мислеха, че имат точно толкова шансове да получат оборудване от „Дийп Уотърс“, колкото и останалите, независимо, че не бяха свързани с компанията по никакъв начин.
Навсякъде на юг в Хармакис-Реул имаше екипи, които търсеха водни слоеве. Също както и в покритите каньони, по-голямата част от тези групи бе родена на Марс — повечето след 2061. Бяха много по-различни, абсолютно различни от останалите поколения. Интересите им и ентусиазмът им нямаха нищо общо с тези на старата генерация, сякаш генетическите изменения или естественият подбор бяха създали някакво двойно разделение, така че старият вид Хомо Сапиенс съжителстваше на планетата с новия — Хомо Арес, високи, стройни и грациозни създания, които определено се чувстваха у дома си и бърбореха помежду си толкова вглъбени всеки в себе си, докато работеха върху проекта, който щеше да превърне басейна Хелас в море.
И целият този титаничен проект за тях бе нещо съвсем обикновено. Мая и Диана веднъж спряха, излязоха от ровъра и отидоха с няколко приятеля на Диана до един от ридовете на Зеа Дорса, който се простираше в югоизточната част на дъното на басейна. Сега по-голямата част от терена представляваше полуострови, които се подаваха изпод ледената покривка. Мая погледна надолу към разкъсаните от пукнатини глетчери и се опита да си представи времето, когато повърхността на морето ще се издигне на стотици метри нагоре, така че всичките тези нагънати стари базалтови ридове няма да бъдат нищо друго, освен бибипкания на екрана на корабните ехолоти, както и дом за морски звезди, скариди и най-различни изкуствено създадени бактерии. И това време не бе чак толкова далеч, въпреки че бе трудно човек да си го представи. Но Диана и нейните приятели — тези тук определено имаха гръцка или турска кръв — изобщо не се притесняваха нито от виденията за близкото бъдеще, нито от огромните размери на проекта. Това беше работата им, животът им… За тях всичко бе съвсем обичайно. Повечето човешки дейности на Марс се състояха от подобни фараонски проекти: създаване на океани, строеж на мостове, в сравнение с които Голдън Гейт изглеждаше детска играчка и така нататък. Те дори не гледаха към рида, на който не му оставаше чак толкова време живот — говореха си за други работи, като например за общи приятели в Сухуми и въобще неща от този род.