— Та това е изумителен проект! — каза им Мая рязко. — Хората преди дори не са си и помисляли да създадат нещо с подобна величина! Това море ще е голямо колкото Карибско море! Подобен проект не е съществувал на Земята — никога! Нито дори нещо близо до него!
Някаква приятна девойка с овално лице и прекрасна кожа се засмя.
— Хич не ми пука за проклетата Земя — заяви тя.
— Нещата се променят — каза Мая на Спенсър и Мишел. — Не мисля, че вече сме в състояние да ги разберем.
Тя се потопи в живота си в Одеса. Беше щастлива, че се е върнала, но и малко объркана и любопитна. Виждаше всичко наоколо по нов начин. На стената срещу бюрото си бе закачила една рисунка на Спенсър — алхимик, който запраща огромен том в развълнувано море. В долния край Спенсър бе написал „Ще удавя книгата си“.
Всяка сутрин излизаше рано от апартамента си и отиваше пеша до крайбрежната улица, където в близост до сухата брегова линия се намираха офисите на „Дийп Уотърс“. В съседство до тях беше още един от филиалите на „Праксис“ — фирма, наречена „Сепарасион де Л’Атмосфер“. Там Мая ръководеше екипа по синтез, координираше полевите единици, а освен това в последно време се бе съсредоточила върху действията на колите с апаратура, които се придвижваха по дъното на басейна, извършвайки последни минерални проучвания и прегрупиране на леда. От време на време работеше и върху дизайна на новите подвижни селища. Беше доволна, че се връща в дебрите на ергономиката — най-старото й увлечение, без да се брои астронавтиката. Често работеше напълно отвлечено и спираше някъде между 4 и 7, уморена, но щастлива. След това се прибираше вкъщи под характерната вечерна светлина на Одеса: целият град в сянката на Хелеспонт, небето окъпано в ярки цветове, осветените от слънчевите лъчи облаци, подобни на диаманти, величествено плуващи на изток над ледената маса, всичко под тях блестящо с отразена светлина, обагрена в безкрайните нюанси между синьо и червено, които се променяха с всеки ден, с всеки час.
Тя мързеливо се разхождаше под листата на дърветата в парка, преминаваше през заключената порта, влизаше в сградата на „Праксис“ и отиваше до стаята си, където вечеряха с Мишел. Той по всяка вероятност щеше да е прекарал тежък ден в лекуване на носталгията на новопристигналите земяни или на най-разнообразните оплаквания на ветераните.
От друга страна обаче все по-малко сансеи, нисеи и йонсеи го посещаваха. Което доста го изненадваше.
— Без съмнение това е добър знак за заселването на Марс в по-дългосрочен план — бе казал Мишел веднъж, след като се бе прибрал в апартамента след един спокоен ден в офиса си.
Мая сви рамене.
— Те може да са луди и да не го осъзнават. Поне на мен ми се струваше така, когато обикалях басейна.
— „Луди“ ли имаш предвид или просто „различни“? — погледна я Мишел.
— Не знам. Като че ли не осъзнават какво точно правят.
— Всяко поколение създава свое собствено тайно общество. А тяхното е поколение на това, което би могло да се нарече „марсопориви“. Те са предопределени да управляват планетата, трябва да им го признаеш.
Обикновено, когато Мая се прибереше вкъщи, апартаментът бе изпълнен с благоуханията на експериментите на Мишел в областта на провансалското готвене и на масата имаше отворена бутилка червено вино. През по-голямата част от годината вечеряха на верандата. Понякога, когато беше в града и бе в настроение, към тях се присъединяваше Спенсър или някой от останалите им чести посетители. Докато вечеряха, разговаряха за работата си през деня, за събитията на Марс и на Земята.
С други думи, тя живееше напълно нормален живот и Мишел споделяше тези абсолютно обикновени дни с лукава усмивка — плешив мъж с елегантно галско лице, ироничен, с добро чувство за хумор и безпристрастен. Светлините на вечерта се събираха в небето над черните нагънати върхове на Хелеспонт, розови, сребристи и виолетови нюанси, които блестяха като диаманти в сенките на тъмноиндиговите и раираночерните хълмове. Гласовете им обикновено се смекчаваха в тази последна част на здрача, след това събираха празните чинии, влизаха вътре и почистваха кухнята — напълно обикновени и познати действия, дълбоко запечатани в тази част на съзнанието, която самоопределя човека и го прави щастлив.
Понякога Спенсър пристигаше вечерта и я канеше да посети някакво събиране, най-често в общностите в горната част на града, които слабо бяха свързани с първомарсианците. Но хората, които присъстваха на тези събирания, нямаха почти нищо общо с онези радикално настроени първомарсианци, предвождани от Касей на конгреса в Дорса Бревиа. Повече приличаха на приятелите на Ниргал в Дао — млади, по-малко влияещи се от догми, по-самовглъбени, по-щастливи от живота. Мая се объркваше, когато ги срещаше, затова прекарваше деня преди събирането в непрекъснато и напрегнато очакване. След вечеря обикновено към тях се присъединяваше малка група от приятели на Спенсър, която я придружаваше през града, обикновено до горните части на Одеса, където се намираха повечето от по-населените апартаменти.