В тази част на града сградите се превръщаха в нещо като крепости, чиито обитатели си плащаха наема и си намираха някаква работа в долните квартали, като по този начин се откъсваха от официалната икономика. Те се заемаха с отглеждане на растения в оранжерии по покриви и тераси, започваха производство на малки инструменти и селскостопански сечива, за да ги продават и раздават. Събиранията им обикновено се провеждаха или в общи стаи, или навън, под дърветата в малките паркове и градини в горната част на града. Понякога към тях се присъединяваха групи червени от други градове.
В началото Мая винаги караше хората да се представят и научаваше доста неща: че по-голямата част от тях са на възраст от 20 до 40 години, родени в Бъроуз, Елизиум, Тарсис, лагерите на Ейсидалия или Големия насип. Освен това имаше и малък процент от стари ветерани и известно количество нови емигранти, често от Русия, което пък бе много приятно за Мая. По професия бяха агрономи, еко-инженери, строителни работници, техници, технократи, оператори на градове, обслужващ персонал и така нататък. Голяма част от работата им се извършваше като дял от алтернативната им икономика. Всички се бяха подложили на лечебните процедури и го намираха за съвсем нормално. Бяха шокирани, когато разбраха, че на Земята това се използва като средство за контрол, и веднага прибавиха този факт към дългия списък на земните злини. Всички бяха в цветущо здраве и знаеха много малко неща за болестите или за препълнените болници и клиники. За всички неразположения имаха едно и също народно лекарство — излизаха навън със скафандър и вдишваха глътка от околния въздух. Поверието гласеше, че така се унищожават всички болести и бацили, които може да си прихванал. Всички бяха големи и силни. В очите на всички играеше някакво странно пламъче, което Мая една нощ разпозна — това беше блясъкът в погледа на младия Франк от една снимка, която бе видяла в лектерна си, онзи идеализъм, онзи остър гняв, онази увереност, че всичко е погрешно, онази убеденост, че те биха могли да поправят грешките. Младите, помисли си тя. Естествените поддръжници на революцията.
И те наистина бяха тук, събрани в малките си стаи. Срещаха се, за да поспорят за това или онова, уморени, но щастливи. Мая често отиваше до средата на стаята, сядаше, ако е възможно, върху масата и казваше: „Аз съм Тойтовна. Тук съм от самото начало“.
Понякога говореше за живота в Андърхил, опитвайки се усилено да си припомни събитията, докато това не се превърнеше за нея в предмет от първостепенна важност, както и самата История с главна буква, която се опитваше да обясни защо нещата на Марс са такива, каквито са.
— Вижте — казваше им често тя, — не можете да се върнете назад.
Физиологическите промени бяха затворили за тях Земята завинаги, както за емигрантите, така и за местните жители, но най-вече за вторите. Те сега бяха марсианци, без значение как. Трябваше да създадат една независима държава, може би суверенна или поне полуавтономна. Може би полуавтономията щеше да е достатъчна, като се вземеха предвид реалностите на двата свята. Полуавтономията щеше да оправдае използването на термина „свободен Марс“. Но при сегашното положение на нещата те бяха чисто и просто собственост и нямаха реална власт над живота си. Решенията се взимаха от разстояние 100 милиона километра. Домът им бе разбит на малки метални парчета и разграбен. Това беше отпадък, от който никой нямаше нужда, с изключение на малка част от елита на метанационалните компании, които управляваха двата свята като свои собствени феодални владения. Не, наистина се нуждаеха от свобода — не за да се отделят от ужасяващата ситуация на Земята, не — по-скоро, за да имат някакво реално влияние върху онова, което ставаше там. В противен случай щяха да се озоват в ролята на безпомощни свидетели на катастрофата. А след това щяха да бъдат въвлечени във водовъртежа след първите жертви. Това беше нетърпимо. Трябваше да направят нещо.
Тези групи, също както по-традиционните първомарсианци, урбанистично настроените богдановисти и дори някои от червените, с радост приемаха това становище. На всяко събиране Мая наблягаше върху огромната необходимост от координирани действия.