Някои от младежите, с които Мая се срещна, бяха на мнение, че нашествието на „Транзишънъл Оторити“ на юг в общи линии не е чак толкова лошо нещо, понеже с него бе започнало предстартовото броене, отчитащо началото на действията. Мая обаче веднага ги опровергаваше.
— Не те са хората, които ще определят кога ще започне всичко — казваше им тя. — Ние трябва да изберем и да изчакаме удобния момент, а след това да действаме — всички заедно. Ако не разбирате това…
Значи сте идиоти!
Франк винаги се нахвърляше остро върху слушателите си. Тези хора се нуждаеха от нещо повече — или, ако трябваше да бъдем по-точни, те заслужаваха нещо повече. Нещо положително, нещо, което да ги завладее и да ги увлече. Франк неведнъж й бе казвал това, само че много рядко го правеше. Те трябваше да бъдат прелъстени, също като нощните танцьорки по крайбрежната ивица. Вероятно хората се намираха постоянно на собствената си брегова линия. Политиците трябваше да канализират поне една част от тази еротична енергия, в противен случай всичко бе въпрос на и на контрол върху щетите.
Затова Мая ги прелъстяваше. Правеше го дори, когато бе угрижена, изплашена или в лошо настроение. Заставаше пред тях, мислейки си за секс с високите гъвкави младежи, а след това сядаше в средата им и започваше да им задава въпроси. Посрещаше погледите им един по един. Бяха толкова високи, че когато тя бе седнала на масата, а те на столовете, очите им бяха на едно ниво с нейните. Мъчеше се да ги увлича в разговори, възможно най-проникновени и приятни. Какво желаеха те от собствения си живот, от Марс? Често се смееше с глас на отговорите им, удивена от невинността им или от чувството им за хумор. Те си мечтаеха за един Марс, който бе по-радикален и от най-смелите й представи, Марс, който беше абсолютно независим, егалитарен, справедлив и жизнерадостен. Някои от тях по различни начини вече бяха осъществили част от тези мечти. Много от младежите бяха създали собствени минидържави в комуналните си жилища, които действаха в системата на алтернативна икономика, все по-малко свързана с „Транзишънъл Оторити“ или с метанационалните компании; икономика, ръководена от екоикономиката на Марина и ареофанията на Хироко, от Ниргал и неговото пътуващо циганско правителство от млади хора. Държаха се така, сякаш щяха да живеят вечно, чувстваха, че живеят в един приказно красив свят, приемаха затворничеството си под куполите като нещо нормално, но временно, като междинен етап — пленничество в топлата утроба на затвореното пространство, което неминуемо щеше да бъде последвано от излизането им на открито — от раждането им, да! Те бяха ембрионални „марсопориви“, ако използваше термина на Мишел — млади богове, които управляваха своя свят, хора, които знаеха, че един ден ще бъдат свободни и съзнаваха, че това време скоро ще настъпи. Когато от Земята пристигнеха лоши новини, на събиранията започваха да идват повече хора и общото чувство на тези събирания бе непоколебимост, а не страх. Борбата между бившите съюзници „Армскор“ и „Субараши“ за контрол върху Нигерия бе довела до използването на биологично оръжие (и двете страни бяха отрекли) и в резултат на това хора, животни и растения в Лагос и околностите бяха измрели от гротескни болести. На събиранията този месец младите марсианци говореха с повече гняв, очите им блестяха с омраза към царящото беззаконие на Земята. Глобалният метанационален ред бе прекалено опасен, за да бъде допуснат до управлението на Марс!
Една вечер, късно през лятото на четиридесет и деветата марсианска година, Мая и Мишел слязоха заедно със Спенсър до кафенето и седнаха в продължителния здрач, за да погледат тъмните бакърени облаци, които бавно плуваха над далечния лед през пурпурното небе. Преобладаващите западни ветрове придвижваха въздушните маси над Планините Хелеспонт, така че драматичните облачни фронтове над леда бяха част от ежедневието им. Някои облаци обаче бяха по-различни — плътни сякаш метални форми, като мраморни статуи, които никога няма да бъдат отнесени от вятъра. От черните им тела към леда под тях често се проточваха ярки светкавици.
Докато наблюдаваха тази величествена гледка, над земята се разнесе нисък мощен тътен. Подът под краката им леко потрепери и сребърните прибори на масата задрънчаха. Те сграбчиха очилата си и се изправиха, както и останалите посетители на кафенето. В последвалото шокирано мълчание Мая видя как всички автоматично погледнаха на юг, към леда. От парка започнаха да се изсипват хора, които заставаха мълчаливо до стената на купола и се заглеждаха напред. В постепенно избледняващия индиговосин залез движението бе очевидно — трептящо черно и бяло по ръба на черно-бялата грамада.