— Може и така да е — произнесе Мая внимателно. Искаше да прозвучи, сякаш му вярваше. Ала това беше доста неубедително.
Изминаха седмици, после месеци. Като че ли бяха успели да преодолеят кризата. Но на Земята нещата все още вървяха стремително надолу, а Сабиши — техният университетски град, перлата на „полусвета“ — функционираше в условията на нещо от рода на военното положение. На всичко отгоре Хироко я нямаше. Хироко, която беше тяхната душа. Дори Мая, която в известен смисъл се радваше, че са се отървали от нея, започваше да се чувства все по-потисната от отсъствието й. В края на краищата концепцията на „Свободен Марс“ бе част от ареофанията, а перспективата да бъде сведена до гола политика и до принципите на естествения подбор — „оцеляват най-силните“ — бе, меко казано, непривлекателна.
Сякаш духът бе изчезнал от всичко. С отминаването на зимата, когато от Земята започнаха да пристигат все повече новини за зараждащи се конфликти, Мая забеляза, че хората стават все по-отчаяни и като че ли по-безумни. Купоните бяха все по-диви и по-шумни. Крайбрежната алея бе постоянно място за нощни празненства, а през по-специалните нощи, като Бъдни вечер или Нова година, на нея се събираше почти целия град. Всички пиеха, танцуваха и пееха под ситните червени надписи по околните стени. „НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ. СВОБОДЕН МАРС.“ Последното можеше да се прочете и като „Освободете Марс“. Добре, но как? Как?
— Може би все пак е дошло време да изчезнем отново — каза тя един ден на Спенсър и Мишел. — Ако затворят всички градове и жп линии, какво друго ни остава?
Никой от двамата не пророни и дума. И те също като нея не знаеха какво да правят. Изведнъж целият проект за независимост започна да изглежда като безпочвена фантазия, мечта, която сега бе толкова невъзможна за осъществяване, колкото и по времето, когато Аркадий бе прегърнал идеята за нея. Никога нямаше да се освободят от хватката на Земята. Бяха безпомощни пред нея.
— Искам да говоря първо със Сакс — обади се Спенсър.
— И с Койота — допълни Мишел. — Трябва да го разпитам за онова, което стана в Сабиши.
— И с Надя — каза Мая и гърлото й се сви. Надя бе единственият човек на цялата планета, в чието мнение Мая все още вярваше.
— Нещо странно става с атмосферата — оплака се Спенсър на Мишел, докато сменяха трамваите. — Много ми се иска да чуя какво ще каже Сакс по въпроса. Нивото на кислорода се покачва по-бързо, отколкото съм очаквал, особено към северен Тарсис. Изглежда така, сякаш наоколо са били разпръснати някакви невероятно сполучливи бактерии, без самоубийствени гени в тях. Сакс в общи линии събра наново стария си екип от Наблюдателницата Екус — всички все още са живи — и в момента работят в Ахерон и Да Винчи над някакви тайнствени проекти. Затова ми се иска да поговоря с него. Трябва да се съберем заедно или иначе…
— Иначе ще се получи същото като през 61-а! — настоя Мая.
— Знам, знам. Права си, Мая, искам да кажа, съгласен съм с теб. Надявам се, че и останалите ще разберат.
— Ще ни е необходимо доста повече от надежда.
Което означаваше, че щеше да й се наложи да свърши всичко със собствените си ръце. Да тръгне от град на град, от убежище на убежище, така, както Ниргал правеше от години насам, без работа, без дом, да се среща с възможно най-много революционни клетки и да се опитва да ги държи в готовност. Едва ли щеше да може да работи върху проекта „Хелас“ отсега нататък.
Тоест, с този живот беше свършено. Тя слезе от трамвая, погледна бегло към крайбрежната алея и парка, след това се обърна и се прибра вкъщи. Чувстваше се натежала, стара и много, много уморена. Започна да се оглежда наоколо, сякаш за да съхрани всичко в паметта си.
— Носталгия в аванс — обади се зад гърба й Мишел с галско свиване на раменете и с бледо подобие на усмивка. Със сигурност и той чувстваше същото, разбираше я, следователно този път това не беше само нейно настроение, а самата действителност.
Мая събра сили и се усмихна в отговор, приближи се до него и го улови за ръката.
— Ако всичко мине добре — каза тя, — някой ден ще се върнем.
Една сутрин през пролетта на М-52 (земна година 2127) Мая се събуди по-свежа от обикновено. Понеже Мишел все още спеше, тя се облече и излезе на разходка сама. Тръгна по огромната крайбрежна улица, покрай кафенетата до канала. Ето това бе чудесното на Бъроуз — въпреки подсилената охрана на портите и жп гарите човек все още можеше да се разхожда свободно из града през определени часове. А вероятността да бъде забелязан сред навалицата бе направо нищожна. Мая седна, поръча си кафе и сладки и се взря в ниските сиви облаци над главата си, които плуваха по склона на Сиртис към дигата на изток. Циркулацията на въздуха под купола бе доста силна и придаваше значителна кинетична енергия на гледката отгоре. Доста странно как не усещаше силата на вятъра… Стройната извивка на моста от Елис Бът до платото Хънт гъмжеше от дребните, приличащи на мравки фигури на хората, които забързано отиваха на работа. Живееха нормален живот… Тя стана рязко, плати и тръгна на дълга и самотна разходка.